Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Кемп се завъртя на токовете си и излезе от църквата.

Бенджамин въздъхна и се изправи.

— Вярвате ли му, господарю? — попитах.

— Не знам — отвърна ми той. — Не знам какво да мисля вече, Роджър. Може наистина да сме на погрешен път. Може крадецът да е продал истинската реликва на лорд Харон, а той на свой ред да я е продал на пратениците на папата. Може да са убили Хенли само за да му затворят устата. Но кой е бил крадецът и как е извършил кражбата си остава загадка — Бенджамин въздъхна. — О, чаша вино! И като стана дума за чаши, Роджър, искам да ти покажа нещо.

Излязохме от църквата и тръгнахме по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ни очакваше нащрек. Влезе в ролята си на любопитен кръчмар и ни засипа с безброй въпроси. Повярвайте ми, този човек беше по-добър актьор и от онзи Бърбидж, приятелчето на Шекспир!

— А къде ти е кучето? — възкликна той. — Къде е горкият Кастор?

— Мъртъв е, Бог да има милост над него! — сопнах се аз. — И ако скоро не ни донесеш ядене и пиене, Боскъм, ти ще го последваш!

Не му останах длъжен. Мразя лицемерието — освен у себе си.

Кръчмарят се ухили и забързано се отдалечи. С удоволствие забелязах, че вече не е облечен като монах, ами като писар. Носеше дълга сива роба, а на колана му висяха мастилница и перо. Бенджамин се беше качил в стаята ни и когато се върна, донесе със себе си чашата, която бях задигнал от къщата на Попълтън. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.

— Хайде да се нахраним и да пийнем — каза той и поръча на Боскъм вода и сол.

Тъкмо приключвах с яденето, пресуших чашата си с вино и се канех да си поръчам нова, когато Бенджамин ми подаде чашата на Попълтън.

— Пий, Роджър!

Взех я и помирисах течността вътре.

— Вода ли е?

— От бъчвата за дъждовна вода. Пий!

Отпих и му върнах чашата. Бенджамин я залюля в ръцете си, а аз се провикнах да ми донесат още кларет.

— Отпий още веднъж, Роджър.

Грабнах чашата от ръката му, отпих отново и едва не повърнах.

— Господарю, вътре има сол! — сграбчих чашата му с вино и отпих от нея. — Това да не е някакъв номер?

— Не е никакъв номер — Бенджамин плисна останалата вода на пода. — Виж, Роджър, погледни в чашата!

— Няма нищо за гледане — заявих.

— Нищо ли не виждаш?

— Само месинг — отвърнах.

— Погледни на дъното.

Мушнах пръст в чашата. На дъното й имаше кръгло парче месинг.

— Има само парче месинг — рекох троснато. — Точно между столчето и дъното на чашата.

— Погледни пак.

Бенджамин взе чашата и направи нещо със столчето, при което уж безобидното капаче на дъното леко се помести и под него се отвори малка дупка.

— Как го направихте? — удивих се аз.

Бенджамин вдигна чашата и ми показа дребна имитация на скъпоценен камък в средата на столчето.

— Натискаш силно камъка и капачето се отваря. Докато ти ядеше, аз сложих сол в дупката. После измих чашата и налях в нея вода. Първия път ти пи чиста вода. След това натиснах камъка, разклатих водата и ти усети солта.

— Ето как са го направили! — възкликнах аз и едва не скочих от масата. — Ето как онези копелета са убили майка си! Вероятно са се досетили как съм излекувал Луси. Знаели са, че съм й дал лекарство, и затова са ми донесли тази чаша, като преди това са сложили отрова в дупката на дъното.

Бенджамин ме бутна обратно на стола.

— Изслушах много внимателно разказа ти за този случай — рече ми той — и разбрах, че братята Попълтън са те измамили.

Лицето му помръкна. (Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато си давах сметка, че Бенджамин не е просто отнесен учен, ами си има и тъмна страна. Не беше забравил как по-рано същата година братята Попълтън бяха разпространили слух, че бил отворил училището си, понеже си падал по малки момчета. О, да, господарят ми си имаше тъмна страна и тя беше смъртоносна, но това тепърва щеше да става ясно.) В онази нощ Бенджамин просто се взираше мрачно в чашата.

— Когато Лакстън дойде и ни каза за смъртта на Луси — продължи той, — предавайки ни последните й думи за чашата, усетих, че нещо не е наред.

— Разбира се! — отвърнах. — Иначе тя щеше да каже, че чашата й е препълнена!

— Според мен събитията са се развили така — разсъждаваше Бенджамин. — По един или друг начин, Луси е открила, че братята Попълтън са те измамили. Възможно е да е дочула техен разговор, в който е станало дума, че трябва непременно да си върнат чашата. Клетото момиче! Може да не е успяла да опази тайната и…

— И затова братята Попълтън са я убили? — попитах.