Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Идвахме четири пъти — отвърна му Осуалд. — И четирите пъти всичко беше наред.

— Разкажете ни пак — пожела Бенджамин.

— Винаги пристигахме точно преди да удари три часът. Мастър Корнелий ни съпровождаше до вратата на къщата и ни пускаше вътре. В господарската къща винаги цареше мрак — не е много приветливо място. Коридорите и стаите бяха тъмни, но войниците и дори Нокталиите бяха дружелюбни. Понякога се случваше някой да закачи Имелда, но не създаваха проблеми.

— Ходили ли сте в някоя друга част на къщата? — попита Бенджамин.

— Само веднъж — отговори Осуалд. — Всъщност може би два пъти използвахме малкото отходно място, което се намира надолу по коридора, близо до мазето.

— През повечето време — намеси се Имелда — си стояхме в кухнята. Печахме хляб…

— По колко самуна приготвяхте?

— Двайсет и осем-трийсет — отговори тя. — Не вземахме нищо със себе си. Граф Егремонт беше категоричен за това. Месото и останалите продукти вече си бяха тук.

— Печахме и готвехме — обясни Осуалд. — Режехме зеленчуци, почиствахме съдовете и подносите, приготвяхме овесена каша за закуска на следващата сутрин и подреждахме масата за вечерята в девет.

— Винаги ли бяхте заедно? — поисках да разбера аз.

— Аз настоях — рязко отговори на въпроса ми Корнелий.

— И не сте забелязали нищо нередно? — попита Бенджамин.

— Не, сър! — поклатиха глави Осуалд и Имелда.

— Как ви се струваше Йонатан? — продължи да разпитва Корнелий.

— Мълчалив, умислен. Доста напрегнат — отговори Осуалд. — Дочух един от стражите да казва, че винаги си вземал много храна, но никога не я изяждал всичката.

— Всички бяха напрегнати — заяви Имелда.

— Напрегнати ли? — попитах.

— Къщата не им се нравеше. Твърдяха, че е обитавана от духове. Един от стражите дори каза, че нощем чувал шумове.

— Какви шумове? — запита Корнелий.

— Не знам какво имаше предвид — отвърна тя, — но старата къща скърцаше. Останете ли известно време в нея, сър, сам ще се уверите.

— Но не може някой да се е бил скрил в къщата, нали? — добави Осуалд. — Когато стражите се разхождаха, забелязах, че дъските по пода и стълбището скърцат. Господарю — готвачът тревожно погледна към Корнелий, — разбрахме, че всички в къщата са мъртви. Един от войниците на портата каза, че гърлата им били прерязани. За тази работа трябва да е била нужна една малка армия — засмя се нервно той, — а не един готвач и жена му. Ето — отвори той кожената торбичка, която носеше. — Това са примерни сметки за услугите ни. Окончателният отчет е вкъщи — той пъхна хартийките в ръката на Бенджамин. — Обещаха да ни платят.

— И ще ви платят — увери го Бенджамин и се изправи.

Благодари на готвача и съпругата му и те излязоха. Корнелий протегна краката си, скръсти ръце и се облегна на стената. С полузатворените си клепачи приличаше на заспал.

— Що за човек беше Йонатан? — попита Бенджамин.

— Беше от личната стража на императора — отговори Корнелий.

— Под твое командване ли беше?

— Не. Под командването на граф Теодосий, както се предполага, че съм и аз.

— Предполага ли се? — озадачи се Бенджамин.

— Моят статут е по-особен — усмихна Корнелий накриво. — Служа на императора в мир и във война. Аз съм негов личен пратеник. Останалите са хора на Егремонт. Защо питате?

— Има ли някаква вероятност — обадих се аз, когато разбрах накъде отиват въпросите на моя господар — Егремонт да е дал на Йонатан отделна заповед?

— Защо да го прави? — отвърна ми грубо Корнелий. — Как може Йонатан да е участвал в нещо, което да доведе до собствената му смърт и до смъртта на другарите му, а да не говорим за кражбата на реликвата? Каквото и да ви се върти в главата, мастър Бенджамин, на граф Егремонт ще му се наложи да дава доста обяснения, когато се върне в двора на императора. Не, не — поклати глава Корнелий. — Въпросът е как петнайсетима въоръжени и опасни мъже са били избити един по един без никаква следа от съпротива или борба. Никой не е вдигнал тревога. Никой не е бил видян да влиза или да излиза от къщата.

Корнелий се изправи и тръгна към прозореца. Кастор го последва и започна да ближе ръката му.

— Това място е прокълнато — едва чуто изрече Корнелий, взирайки се в господарската къща. — Трябва да помисля.

Той отвори кесията си и подхвърли на Бенджамин халка с два ключа.

— Сега вие отговаряте за имението Малвъл.

— Възможно е държавата все още да е в къщата — предположи Бенджамин.