Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Прости ни, Господи, нашите грехове!

Дочу шум по пътеката и вдигна поглед. Убийците приближаваха, но той остана неподвижен, с глава леко наклонена на една страна. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как в мрака се плъзгат човешки сенки. Усмихна се със задоволство, когато разпозна тенекеджията, когото беше видял по-рано през деня.

— Да вървим! — извика един от убийците и го повдигна. — Всички са мъртви.

— Но товарните коне са в блатото. Там е съкровището.

— Можем да пресушим блатото. Не е толкова дълбоко. Тенекеджията се приближи. Сър Уилям събра цялата си сила и заби меча си право в корема му.

— Deus vult! — нададе сър Уилям бойния вик на кръстоносците. — Deus vult! Бог го иска!

Той извади меча си и мъжът се свлече в тресавището. Сър Уилям усети как го изпълват нови сили.

— В името на небето и земята! — извика той и гласът му се понесе с вятъра. — Проклинам ви всички пред лицето на бога и неговите ангели. Призовавам ви да отговаряте за престъпленията си пред Божия съд. Проклинам ви с цялата власт, която орденът ми е дал. Ние ще се върнем! Чувате ли ме? Ние ще се върнем и ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме!

Още крещеше, когато стрелите, прелетяли от тъмнината, пронизаха тялото му. Но старият рицар изкрещя проклятието си на английски, на латински и на френски.

— Ние ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме! Накрая видяха как той падна на колене върху пътеката, сведе глава и се свлече на земята. Изтичаха към него. Един мъж извади камата си и внимателно преобърна тялото му. Въздъхна с облекчение, но после подскочи, усетил пронизваща болка, когато камата на тамплиера го прониза в корема. Завинаги свързани в смъртта, рицарят и неговият убиец в агония се взряха един в друг, с лица, раздалечени едва на няколко сантиметра.

— Помни! — прошепна сър Уилям. — Ние ще се върнем. Ние ще Ви наблюдаваме!

Скозби, 1382

Тримата ездачи спряха на върха на хълма и погледнаха надолу към селището, сгушено в плитката долина. В ясната февруарска сутрин слънцето беше изненадващо силно и бързо топеше мъглата.

— Приятна гледка. — Едмънд Тръмпингтън се наведе и стисна ръката на брат си. — Филип, толкова съм щастлив, че съм с теб. Това е първата ми енория.

Филип свали качулката на наметалото си и се усмихна. Брат му беше ръкоположен едва преди два месеца. Точно преди Коледа епископът на Рочестър беше извършил ритуала на ръкополагането, като помаза главата, устните и ръцете на Едмънд. Сега и брат му беше свещеник като него с правото да проповядва Евангелието, да чете литургия и да опрощава вярващите. Филип беше ръкоположен преди три години и беше вече служил в енориите на Грейвсенд и Мейдстоун. Сега той и Едмънд бяха получили енорията на „Св. Осуалд“ в Скозби. Епископът смяташе, че ако двамата братя служат заедно, това ще бъде само от полза за вярващите.

— Винаги помнете — беше се усмихнал той — онзи цитат от Библията: „Задружните братя са като крепост.“

Филип посети Скозби няколко пъти, като обикаляше селото, за да се запознае с енориашите си. Най-много време посвети на църквата, която според местните легенди е била вече стара, когато Завоевателят и неговите нормани завзели Кент.

— Вие, свещеници, трябва да се радвате, тук добре ще си поживеете — пошегува се третият ездач.

Филип погледна през рамо към приятеля си Стивън Меркъл. Познаваше русокосия младолик младеж, откакто споделяха една стая в Кембридж. Той, Филип и Едмънд сега бяха неразделни приятели. Меркъл беше гениален математик, маестро на геометрията. Той вече беше майстор-строител и служеше при краля в Уестминстърското абатство, а напоследък в манастира „Св. Бартолъмю“ в Смитфилд.

Тримата приятели поддържаха кореспонденция. Когато Филип реши, че църквата в Скозби е твърде стара и трябва да бъде съборена и построена на друго място, Стивън доброволно предложи услугите си. Беше дошъл направо в Мейдстоун и почти се скара с Филип в преддверието на свещеническия дом.

— Аз съм роден близо до Скозби, — заяви Стивън — и ще ти построя прекрасна църква, която ще просъществува векове наред. Не като тези стари нормански бункери с квадратни входове. Ще има извити арки, розетки и напречни кораби с колонади. Висок покрив и дарохранителница, която ще се вижда от всеки ъгъл на църквата.

Той продължи да говори, докато Филип не вдигна ръце.

— Предавам се — засмя се той. — Стивън, можеш да дойдеш, но заплащането е ниско.

Стивън сви вежди.