Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Хайде, Стивън — настоя Филип. — Това ти се е случвало и преди, нали? Ти не се плашиш лесно.

Стивън се взря в дърветата.

— Да, случвало се е и преди — отговори той неохотно. — Иначе селото е хубаво, приятно и дружелюбно. Но тук, в гората, или в пустошта имаш чувството, че някой те наблюдава или те следи.

— Негова светлост епископът — заяви Филип — спомена за някакви легенди. Чувал ли си ги, Стивън?

— Всяко селце и заслон в Кент има своята древна легенда — отвърна ядосано Стивън. — Скозби не прави изключение. — Той смушка коня си. — Хайде, Филип, гладен съм и ми е студено. Всяка гора има свой собствен живот. Между дърветата се виждат само сенки.

И тримата с облекчение излязоха от гората и продължиха към Скозби. Мъжете в полята от двете им страни викаха и вдигаха ръце за поздрав. Някои от децата, въоръжени с прашки, за да прогонват крадливите гарвани, притичаха към тях със светнали от удоволствие мърляви личица.

— Това е отец Пип! — извика едно от тях и замаха с ръка. — Отец Пип!

— Даже не могат да ми произнесат името — прошепна викарият. — Значи станах Пип и Пип ще си остана. Господ знае на какво ще се превърнат „Едмънд“ и „Стивън“.

Те спряха, защото мъжете зарязаха плуговете си и излязоха на пътя. Селяните се радваха да видят новия си свещеник. Беше тъжно да погребеш някого без погребална литургия или бебетата да чакат, за да бъдат кръстени. Младите влюбени, които искаха бързо да минат под венчило, също трябваше да чакат, докато свещеникът прегледа църковните архиви и се произнесе дали не са твърде близки роднини; едва тогава можеха да започнат приготовленията за сватбата. Болните вече щяха да имат посетител, който да им дава причастието, да изслушва изповедите им и да ги опрощава. Светите празници щяха да бъдат благославяни и началото на деня и края на седмицата щяха да бъдат отбелязвани с литургия. Заради това Филип и Едмънд бяха приветствани като принцове с кралска кръв. Децата танцуваха около тях. Мъжете, които се бояха да се ръкуват с окаляните си пръсти, просто пристъпваха от крак на крак и се усмихваха доволно.

— Хубаво е, че сме тук — обяви Филип. — Брат ми Едмънд и аз ще бъдем като членове на вашите семейства. Моят добър приятел Стивън Меркъл е архитект. Дошъл е да ни помогне за новата църква.

Това не зарадва особено селяните. Усмивките изчезнаха, заменени от намръщени погледи към Меркъл.

— „Св. Осуалд“ си е достатъчно добра — пристъпи напред як фермер. Той бутна на тила си кожената си шапка и разкри едро червендалесто лице, белязано и набръчкано от годините, прекарани на вятъра и дъжда. — Казвам се Фолмър — каза той. — Кръстен съм в „Св. Осуалд“. Баща ми, неговият баща и бащата на баща му са заровени в нейното гробище.

— Новата църква — отговори тактично Филип — ще бъде построена в тяхна памет. Но сега не е време да обсъждаме този въпрос, ще имаме достатъчно време за това.

И той вдигна ръка за благословия.

Селяните изръкопляскаха, отдръпнаха се и ездачите продължиха из Скозби.

Независимо от протестите за новата църква, селото ги посрещна дружелюбно. Филип веднага се почувства у дома си в това благоденстващо място с работливи хора. Много от селяните имаха собствена земя и бяха използвали печалбите си, за да построят каменни къщи с покриви от червени плочи. Около тях имаше големи градини със зеленчуци и цветя. Някои дори имаха собствени конюшни, свинарници, кокошарници и гълъбарници. Всички те осигуряваха тор за огромните поля наоколо. Селото беше оживено и шумно — по улиците тичаха кучета и прасета; кокошки кълвяха скованата земя; някои от жените седяха на портите и тъчаха, а други печаха вътре хляб или приготвяха домашна бира. Сладката миризма от кухните им висеше тежко във въздуха. От време на време Филип спираше, за да се представи. Видя как Стивън се изчервява, когато някоя млада жена или момиче привлече очите му и погледне дръзко към непознатия. Това бяха силни и красиви хора, които се хранеха от плодородието на земята. Филип знаеше, че много от тези селяни вече не бяха зависими и както другите от Източна Англия или равнините на Котсуолд се превръщаха в пълноправни земевладелци.

Беше им нужен час, преди да напуснат голямата кръчма „Сребърния лебед“ в центъра на селото. Преминаха покрай кладенеца, бесилката и затвора и влязоха през покритата порта на църковния двор в гробището.

„Св. Осуалд“ беше ниска, тумбеста сграда, построена от сив варовик и покрита с черни плочи. Приличаше повече на хамбар или на безразборно струпана купчина тухли. Предната част на покрива се издигаше в заострен връх, а релефната украса над тежките дъбови врати отдавна беше огладена от времето. До нея се издигаше квадратна кула с назъбени стени.