— Филип, каква е ползата на човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?
— Стивън, Стивън — отвърна Филип. — Аз съм свещеник, а ти си строител. Аз очаквам да бъда беден. Ти очакваш да бъдеш богат. Имаш хубава къща в Лондон. Носят се слухове, че непрекъснато търсиш злато или сребро.
Стивън небрежно беше махнал с ръка.
— Ако дойда в Скозби — заяви той — няма да споря за заплащането. — После плясна с ръце като дете. — Филип, Филип, признавам, всеки архитект мечтае да построи собствена църква, защото това е пътят към богатството и славата.
Филип се беше съгласил, като смяташе, че приятелят му ще размисли, но Стивън беше много развълнуван от проекта си. Той също беше посетил селото, преспа в стария свещенически дом, разгледа църквата и потърси място за новата. Накрая писа на Филип, че е намерил подходящо място на другия край на селото, сред старинните саксонски руини на Хай Маунт.
Сега свещеникът внимателно се вгледа в Стивън, който се взираше в селото с отнесено изражение. Викарият се почувства малко неловко. Стивън изглеждаше погълнат от селото и намерението си да построи нова църква. Той разбираше ентусиазма му, но младият архитект беше изоставил работата си в Лондон, за да направи по-подробни проучвания. А и през последните няколко седмици, преди да тръгнат за Скозби, Стивън се беше променил — беше станал мълчалив, дори потаен.
— Харесва ли ти селото? — рязко попита Филип. — В името на Бога, Стивън, заспа ли?
Младият строител се отърси от унеса си.
— Разбира се, че ми харесва — отвърна той. — Мястото е хубаво, Филип. Пък и е богато. Погледни!
Той посочи към главната улица, която отиваше до църквата — от двете й страни имаше големи къщи.
— Те преуспяват. Имат и каменни къщи. Виж кръчмата, Филип. Покривът е покрит с плочи, а отзад има прекрасна градина.
Филип не можеше да не се съгласи. Дори от височината на хълма, където седяха, можеше да забележи богатата почва, плодородните поля, които очакваха пролетта. Весело и оживено място. От много къщи се издигаше дим от дърва, вятърът носеше глъчката на детски смях. Филип присви очи и успя да различи стадата овци и крави, които пасяха в ливадите. Навсякъде хората работеха — оряха с воловете си, разхвърляха тор, за даде земята още по-добра реколта.
— Скозби е богато село — беше казал епископът. — Ще ти хареса, Филип.
— А какъв е лорд Монталт? — попита Филип и хвана юздите на коня си.
— Стар боен кон — отвърна Стивън. — Но добър господар, справедлив с наемателите си. Той също смята, че църквата трябва да бъде преместена на Хай Маунт.
— Но и в нашия рай има змия, нали? — попита Едмънд, като пришпори коня си. — Разбра ли каква е тя, братко?
— Не, не съм.
Изведнъж утринта сякаш притъмня. Смъртта на предишния енорийски свещеник беше събитие, за което нито Филип, нито Едмънд искаха да мислят. Отец Антъни беше мил човек на средна възраст, благороден и учен. Никой не можеше да обясни защо една нощ в края на ноември беше излязъл и се обесил на един тис в гробищата. Дори епископът не знаеше. Възрастният прелат просто поклати глава, промърмори нещо за глупавите древни легенди и приключи с въпроса.
— Студено ми е — каза Филип. — Рохейша, вдовицата, която се грижи за свещеническия дом, каза, че ще подготви къщата. Време е да слизаме.
Те се спуснаха по хълма, където пътят, който водеше до селото, навлезе в гората. Дърветата, високи и черни, след тежката зима, препречваха слънчевата светлина. Една лисица, захапала заек, пресече пътя им. Гарвани кръжаха и дрезгаво грачеха, подплашени от ястреба, който се спускаше над гнездата им. Тримата мъже яздеха мълчаливо. Сякаш възмутен от мълчанието на надвисналите дървета, Стивън затананика песен, която всички знаеха. Филип щеше да се присъедини към него, когато забеляза движение между дърветата. Вдигна ръка, обърна коня си и се взря в мрачната гора.
— Какво има, Филип? — попита Едмънд.
— Ездачи — отвърна брат му. — Може би е зрителна измама, но съм сигурен, че видях мъже с наметала и качулки.
— Ездачи! — възкликна Стивън. — Сигурен ли си, Филип?
— Лицето на Меркъл беше пребледняло.
— Какво ти е? — запита го Филип. — Изглеждаш уплашен.
— Няма нищо — поклати глава Стивън. — Добре де, ще бъда честен. Когато влязохме в гората, на мен също ми се стори, че виждам ездачи, група рицари, които се движеха успоредно с нас.
Стивън погледна скрито към Филип. Свещеникът изглеждаше по-строг от обикновено. За разлика от Едмънд, с хубавото му момчешко лице, румени бузи и засмени очи, Филип винаги се държеше с достойнство. Когато беше ядосан, с проницателният си поглед, който сякаш никога нищо не пропускаше и стиснатите устни приличаше на ястреб, прилика, която се подсилваше от острия му нос.
Читать дальше