Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Стивън, какво знаеш за историята на това място? — попита рязко Едмънд.

Строителят взе свещта от полицата на стената и седна с гръб към една колона.

— Съвсем малко — усмихна се той стеснително. — Енорията е богата, знаете това. Вероятно знаете и че викариите, които идват тук, не остават за дълго. Това не е необичайно. Знам и други енории, където се случва същото. Отец Антъни е пишел история, правил е собствени проучвания. Очевидно всичко започнало с Романел.

— Викарият, който е издълбал надписа върху гробницата на Монталт?

— Същият. Той явно се ползвал с лошо име. Скозби не е далеч от брега и при безредиците по времето на царуването на Едуард II, Романел и някои от селяните се занимавали редовно с контрабанда.

— Стига, Стивън!

Филип седна до него, като се опитваше да овладее тръпките, които го побиваха, когато се взираше в сенките, изпълнили мястото. Свещите, които бяха донесли, само засилваха Злокобната атмосфера — всеки път, когато помръднеха, около тях заиграваха тъмни сенки.

— Знам, знам — обади се Стивън. — Какво лошо има в малко контрабанда? Няма мъж в Кент под шестнайсет години, който да не е бил контрабандист, включително собственият ми баща. Но Романел бил различен. Той искал богатство, затова се занимавал и с черна магия.

— Магьосник ли е бил? — попита Едмънд.

— Магьосник, мъдрец, вълшебник, вещер. Както искаш го наречи.

— И къде практикувал ритуалите си? Стивън се засмя с нисък, подигравателен смях.

— Според местните легенди и отец Антъни, тук.

— Искаш да кажеш в църквата?

— Не, Филип, тук, в криптата. Обичайните суеверни глупости. Принасял в жертва животни…

Филип скочи на крака. Това място не му харесваше. Затвори очи и наум се наруга за собствената си арогантност. Трябваше да разпитам, помисли си, трябваше да направя свои собствени проучвания. Почувства ръката на Стивън на рамото си.

— Стига, Филип, това е било отдавна. Романел полудял и умрял. Църквата била отново осветена и благословена. — Усмивката му помръкна. — Макар че трябва да ти покажа това.

Той пристъпи напред и повдигна свещта към едната колона, която подкрепяше пода близо до стълбището. Филип очакваше да види чифт очи като в гробницата, но видя само някаква влажна ивица. Когато я разгледа по-отблизо, той осъзна, че прилича на сянка на рицар върху колоната. Приближи още и успя да различи ризницата от халкички, мустакатото лице, наметалото, което падаше на дипли върху бронята, наколенниците, дори шпорите на токовете и това му напомни за видението в гробището.

— Какво е това? — прошепна той.

— Не знам — отвърна Стивън. — Отец Антъни го споменава в бележките си. Говорих и с други хора. Някои смятат, че е избеляла рисунка на рицар. Други са по-загадъчни — те казват, че е отпечатък от призрак.

Филип грабна свещта и огледа колоната отблизо. За пръв път дори той се почувства уплашен. Беше виждал избелели стенописи и преди, но това беше нещо различно. Той пъхна свещта обратно в ръката на Стивън.

— Едно ще ви кажа — той погледна към строителя и брат си. — Скоро ще бъде пролет. Преди в Скозби да дойде следващата зима, ще срутя тази църква, а другата ще бъде почти завършена.

Те напуснаха криптата и излязоха от църквата в гробището. Денят угасваше, светлината отслабваше. Валма от мъгла се събираха около тисовите дървета. Филип съзря уютните светлини на свещеническия дом.

— С нетърпение очаквам вечерята — каза той. — Казват, че Рохейша е добра готвачка, а ще мога да поговоря и с псалта, Адам Уолдис.

— Той е потайно дребно човече — обясни му Стивън. — Припка насам-натам като мишка и винаги нещо си мърмори, но е затворена книга. Опитай се да поговориш с него за енорията или смъртта на отец Антъни и той ще те изгледа като подплашен заек и ще избяга.

Като се смееха и говореха, те стигнаха до задната страна на църквата. Филип искаше да разгледа стената, изложена най-пряко на стихиите. Докато го правеха, той забеляза движение между дърветата. Спря с разтуптяно сърце.

— Филип, какво има?

Отначало свещеникът не искаше да отговори, за да не го обвинят, че има прекалено живо въображение. После отново видя движение — приведена фигура премина от един надгробен камък към дърветата, скупчени в източния край на гробището.

— Кой е това? — попита Едмънд.

Филип се разсмя и се отпусна. Нямаше видения. Но доброто му настроение скоро се превърна в гняв. Тази ли фигура го наблюдаваше, когато за пръв път влезе в църквата? Той забърза през тревата.