Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Стой! — отекна гласът му.

Фигурата се обърна — беше възрастна жена, всъщност старица, стиснала с две ръце ясенова тояга. Тя уплашено гледаше свещеника, докато се приближаваше. Филип беше объркан, но същевременно любопитен, пък и се поуспокои, че фигурата, която беше видял, е от плът и кръв. Грозотата на старицата беше отблъскваща. Тя имаше продълговато слабо лице и счупен нос; очите й непрекъснато сълзяха, а езикът облизваше безкръвните й устни. Изглеждаше уплашена в овехтялата си черна рокля, оръфана при подгъва, маншетите и около врата. Сива вълнена наметка обвиваше костеливите й рамене, а бялата й коса — доста оредяла — беше събрана на кок на тила. Филип спря. Тази фигура ли беше видял преди?

— Моля ви, почакайте — извика той, наведе се и протегна ръка. — Аз съм отец Филип Тръмпингтън, новият викарий. Синьосивите очи на жената срещнаха погледа му. Вече успокоен, Филип помисли, че тя безмълвно му се подиграва.

— Току-що пристигнах — каза и той.

Сивите очи ги огледаха. Тя не спря поглед върху Едмънд, но присви очи, когато позна Стивън.

— Виждала съм един от вас и по-рано. — Гласът й беше нисък и изненадващо силен. Тя се изправи, сякаш досегашната присвита стойка й беше служила като защита срещу някаква заплаха. — Виждала съм русокосия. Ти си строител, нали?

— Да, майко.

— Не съм майка, нито жена — отвърна тя. Аз съм пазачката на ковчега. Не съм жена — продължи тя сухо — защото гърдите ми са увиснали, а соковете отдавна пресъхнали. Хората ме знаят като Оплаквачката.

— Какво? — възкликна Филип.

— Пазачката на ковчега — повтори тя. — Нали знаете какво е ковчег, отче, мъртвите лягат в тях. — Тя посочи с глава към надгробните плочи. — Всички си мислим, че сме много важни, но накрая, по един или друг начин, земята прибира всички ни. — Тя въздъхна с раздразнение и се приближи към него. — Аз не съм загадъчна стара жена — продължи тя със светнали от възбуда очи, сякаш се наслаждаваше на остроумието си. Стисна ръката на Филип с горещите си пръсти. — Отче, това е странно, понякога зло място. Не, не искам да ви плаша; не трябва да вярвате на селските клюки, аз не съм вещица. — Тя му се усмихна — Родена съм Едит Романел. О, да — тя забеляза изненадата на лицето на Филип. — Незаконна дъщеря съм на викария. Пастор Романел се заглеждаше по жените. Беше баща на енориашите си и в буквалния смисъл на думата.

Сега и Филип се присъедини към смеха й.

— Знаете ли какво става с незаконните деца на свещениците? — продължи тя. — Те са оставени да се грижат сами за себе си. Баща ми полудя, беше се побъркал напълно. Пристигна нов свещеник и ме изхвърлиха. — Тя махна с ръка. — Зад онези дървета, близо до стената на гробището, има стара колиба. Там живея. Събирам съчки, почиствам гробището. Когато умре някой, някой бедняк, който си няма кой да измие трупа му или да го подготви за погребение…

— Оплаквачката го прави — завърши Филип изречението й.

— Да, отче, оплаквачката го прави. В замяна ми плащат един шилинг на всяка четвърт лира и ако свещеникът е добър, получавам храна и други помощи.

— Ти говориш добре, жено.

— Бях на дванайсет години, когато баща ми полудя — отговори тя. — Той ме научи да говоря. Можех да броя до над петдесет още на десет години. Когато идваха другите свещеници, работех при тях като икономка. Аз не съм селянка. — Тя се изпъчи. — Не съм такава, каквато изглеждам. Какво ще кажеш, отче? Ще ме задържиш ли като оплаквачка?

— Разбира се.

— Надявам се да го направиш — каза жената с труповете и отстъпи. — Лицето ти е добро, въпреки острите ти очи. Сърцето ти е пълно с жар, нали, отче? — Тя сви рамене. — Но и други такива идваха, а после си заминаваха.

— Защо? — попита Филип. Жената се полуизвърна.

— Не знам — промърмори тя. — А би трябвало. Един свещеник ми го каза. Просто защото имаш посивяла коса и сбръчкано лице, те си мислят, че си мъдра жена. Но бог ми е свидетел, не знам. А ако ви разкажа за подозренията си, за нещата, които съм видяла, вече няма да бъда мъдра жена, а глупачка или луда като баща си. — Тя се усмихна лукаво. — И какво ще стане с мен тогава?

— Значи знаеш защо — настоя Филип.

— Не повече от останалите хора, отче — измъкна се тя. — Знаеш за какво говоря. От тези, които дойдоха преди теб, никой не искаше да остане за дълго. Не е заради селото, там няма страшни тайни — тя погледна към църковната камбанария. — Тук е — добави уморено. — Тук се случва всичко.

— Какво се случва? — попита Стивън.