Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Биатрис мина напред и седна до мъжа на грубо издяланата капра. Лицето му беше обляно в пот, дясната му ръка — отпусната в скута. Беше му трудно да държи юздите. От време на време, с полузатворени очи, той примигваше от болка.

— Китката много го боли — каза Биатрис. — А той иска да го скрие от другите.

— Помисли си за китката му.

Биатрис се съсредоточи. Изпитваше дълбоко съчувствие към този беден калайджия. Забрави за себе си, за Ралф, за Рейвънскрофт, Менестрела. Усещаше само страха и болката, които се смесваха в ума на калайджията. Започна да разтрива китката му, да я размачква с пръсти в желанието си да му помогне. Брат Антоний й говореше нещо, но тя не му обърна внимание. Беше й ужасно тъжно, че е уплашила такъв човек и се чувстваше виновна, че е увеличила тревогите му.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Много съжалявам.

Почувства в себе си някакъв пламък. Ако само можеше да го излее навън. Беше хванала китката на мъжа между двете си ръце. Конят сякаш усети нещо и забърза. Мъжът се разтревожи. Биатрис виждаше един сребърен диск, който минаваше между нея и калайджията. Конят се подплаши. Каручката влезе в един коловоз и се наклони. Мъжът извика, когато наранената му китка се удари в дървената седалка.

— Не! — извика Биатрис.

Но в този момент той дръпна юздите, за да спре коня. После вдигна дясната си ръка и сгъна пръсти. Биатрис се чувстваше напълно изтощена, сякаш някой беше пресушил цялата й енергия. Изплаши се от онова, което можеше да стане. Междувременно калайджията гледаше вцепенен. Биатрис отново се опита да усети какво чувства. Беше силно чувство на облекчение, липса на болка. За учудване на семейството си калайджията скочи от каруцата и започна да размахва ръце. Викаше на език, който Биатрис не разбираше. Двете жени се смееха и плачеха едновременно.

— Излекувана е, нали? — попита Биатрис. — Това е чудо.

— Донякъде — отвърна Антоний. — Какво чудо, Биатрис? Китката му беше навехната. Каручката подскочи, той удари ръката си и ставата се намести.

— Чувствам се ужасно уморена — каза тя вяло. — Защо ли? Нали нямам тяло.

— Напротив, имаш — отвърна брат Антоний. — Само че е безплътно. Ти му даде силата си, волята си.

Той седна под едно дърво и й направи знак да го последва. Гледаха как калайджията прегръща жена си и старицата, как вдига детето във въздуха.

— Молитвите ни бяха чути — обяви калайджията и този път тя го разбра. — А сега към Рейвънскрофт, където сър Джон винаги има работа за мен.

Всички се качиха отново в каручката. Биатрис гледаше как се отдалечават. Брат Антоний я прегърна и неустоимо й се прииска да облегне глава на рамото му.

— Сигурно не мога и да заспя — прошепна тя.

— Почини си — успокоително каза той. — Мисли за тъмнина и топлина.

Биатрис усети как пропада, после се стресна. Брат Антоний си беше отишъл. Тя все още седеше под дървото, светлината гаснеше. Бяха изминали часове, а й се струваха като мигове. Тя скочи на крака. Сети се за Ралф и забърза по пътеката.

Стигна до кръстопътя. Етелдреда седеше там. Погледна уплашено към Биатрис.

— Великият господар мина оттук — каза тя.

— Остави я, Биатрис Ароунър. — Криспин и Клотилда се бяха появили от другата част на кръстопътя. Усмихваха й се. Биатрис си спомни циганите, ужасната кама, която режеше въздуха, горчивите сълзи на момченцето. Беше й омръзнало от лъжите и измамите на тези двамата.

— Махайте се! — извика тя.

Те я погледнаха с вдигнати вежди.

— В името на Христа — Биатрис се прекръсти, — оставете ме на мира.

Двамата се сляха в едно, после отново се разделиха и се появиха като Робин и Изабела. Лицата им се промениха и Биатрис различи подигравателния израз на лицето на Менестрела, преди те отново да се превърнат в Криспин и Клотилда. Зад нея Етелдреда бърбореше уплашено.

— Адски изчадия! — извика Биатрис. — Вие ме излъгахте! Измамихте ме!

Те се обърнаха. Клотилда погледна през рамо. Лицето й вече не беше красиво, очите й бяха червени като горящи въглени, устата й изкривена в подигравателна усмивка. От нея със съскане излезе струя пламъци. Внезапната горещина накара Биатрис да примигне и отстъпи, после двамата изчезнаха.

Тя изчака малко и когато силите й се върнаха, продължи по пътя. Скоро видя кулите на Рейвънскрофт и забърза по подвижния мост. Видя каруцата на циганите, чукът на калайджията се удряше в съдовете; в замъка всичко си беше както обикновено. Но дворът също беше пълен с призраци, два свята се бяха слели. В средата стоеше Менестрелът, а около него се бяха събрали Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, коленичили в поклон пред могъщия господар на ада.