Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Но Менестрелът каза, че отива в Рейвънскрофт. Брат Антоний се усмихна тъжно.

— Биатрис, повечето грехове са резултат от човешката слабост, умора и отчаяние. Човек се уморява да оре земята, да гледа как децата му гладуват, как жена му остарява пред очите му. Затова започва да пие и не владее страстите си. Но това не е от лошотия, просто човек е слаб. Или пък вземи крадците. Много от тях са отраснали в мизерия и не знаят какво е да живееш добре. Със своето състрадание Христос разбира всички. В последния ден, Биатрис, Божията любов ще завладее този свят. Тя ще се издигне, ще се върне и ще излекува този свят. В края на времето, когато небесата се разпукат в пламъци, времето ще тръгне назад и Бог ще направи света съвършен. — Той замълча, после каза нещо тихичко на латински, загледан в небето. — Бог ще дойде отново, Биатрис. Той е премерил и оценил сълзата на всяко дете, и най-самотния вик от болка. Присъствал е на всяка несправедливост под слънцето и ще има разплата. — Гласът му се засили, очите му блестяха. — Всеки път, когато измъчват дете, измъчват Бога. Всеки път, когато насилват жена, все едно насилват Бога. Всеки път, когато бъде извършена несправедливост, това е престъпление срещу Бога. За всички тези неща трябва да има възмездие.

— Защо тогава Менестрелът отива в Рейвънскрофт?

— Менестрелът пее демонските си песни. — Отец Антоний пристъпи по-близо. — Привлечен е от истинското зло там, от истинската порочност, от човешка душа, надарена с много таланти, която умишлено и злонамерено обмисля и после извършва ужасни престъпления. И защо?

— Не знам. Заради кръста на Бритнот?

— Може би. Но не е само алчност. И други ужасни грехове вървят заедно с нея; наслада от злото и желание да го причиняваш. Една черна душа е изпяла своята песен и адът й отвръща.

— Знаеш ли кой е убиецът? — попита Биатрис.

Брат Антоний поклати глава.

— Всевиждащият Бог знае. Но Бог разчита на нас, Биатрис. На онези, които притежават средствата и волята да помогнат на справедливостта.

— Но Менестрелът заплаши Ралф.

Брат Антоний поклати глава.

— Душата и животът на Ралф са в Божиите ръце.

— Както бяха моите — заяви Биатрис. Гласът й трепереше от вълнение. — Той ми показа видение на бъдещето ми.

— Но дали е било истинско? — отговори брат Антоний. — Казвам ти, Биатрис, онова, което Бог е приготвил за теб и Ралф, когато справедливостта възтържествува, ще те обезщети за злото и мъките, които изстрада. Вярвай в Него и в мен. — Той стисна ръцете й. — Обещай ми, Биатрис, че сега, когато издържа изпитанието, когато направи избора си, няма да слушаш Криспин и Клотилда, Робин и Изабела. Или каквито други демони избълва адът.

— Обещавам. — Биатрис се обърна.

— Къде отиваш, мистрес?

— В Рейвънскрофт, братко.

Той посочи към циганите, които се отдалечаваха.

— Но ти извърши несправедливост, трябва да я изкупиш.

— Ако можех, бих направила всичко. Това бедно дете, ужасът в очите му…

Брат Антоний я хвана за ръката.

— Хайде, да ги настигнем.

Изминаха разстоянието за миг. Брат Антоний изтегли Биатрис отзад на каручката. Тя усещаше страха на циганите.

— Какво да направя? — попита момичето.

— Мисли! — прошепна брат Антоний. — Забрави за себе си. Опитай се да се поставиш на мястото на всеки от тях.

— С какво се занимават?

— Мъжът е калайджия. Само толкова мога да ти помогна. Сама трябва да се справиш. Не можеш да проникнеш в душите им, но болката им е явна. Постави се на тяхно място. Мисли за другите, Биатрис Ароунър, забрави за себе си. Освободи ума си.

Биатрис го послуша.

— Погледни внимателно всеки от тях.

Тя се подчини. Отначало погледна младата жена, която държеше момченцето. Видя колко уморено е лицето й, как постоянно дъвче устната си. Почувства, че усеща онова, от което жената се боеше. Циганката беше забравила ужасното преживяване, вълнуваше я нещо по-реално.

— Бои се за мъжа — обяви Биатрис. — Тревожи се за него.

— Защо се тревожи?

Биатрис още веднъж се съсредоточи и този път беше по-лесно. Откри, че жената е съпруга на мъжа, а старицата е нейна майка. Усети куража им пред трудностите, дълбоката им обич един към друг и неизказаните им страхове.

— Той е добър калайджия — каза тя, — честен човек, който се грижи за нея и майка й.

— И какво ги тревожи, Биатрис Ароунър?

— Преди два месеца той е навехнал китката си и тя не се е наместила както трябва. Не може да държи чука и те се боят какво ще стане с тях.