Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Трябва да са от селото, помисли Ралф. Той изчака, докато те си тръгнаха, после слезе долу. Кръстът на Бритнот щеше да почака. Изтича през просеката вън от гората и забърза обратно към замъка. Намери Адам във входната кула да разговаря с един от стражата.

— В името на небесата, Ралф, какво е станало?

— Не знам — отвърна писарят, изтривайки потта от лицето си. — Излязох на разходка и… — Той поклати глава. — Ще ми се сър Джон да ме изслуша. В Малдън замислят някакво злодеяние. Къде е комендантът?

Адам сви рамене:

— В покоите си, предполагам. Мога ли да ти помогна?

Ралф кимна.

— Сър Джон може би ще послуша теб. Кажи му, че съм видял селяни, въоръжени с лъкове и стрели, да оглеждат замъка. Настоявам да удвои стражите. Нека всички мъже са в бойна готовност.

— Звучи доста драматично, Ралф!

— В името на Бога, Адам, направи каквото ти казвам! Аз ще огледам Солната кула.

Адам забърза към покоите на сър Джон. Ралф с удоволствие се отърва от въпросителния му поглед; освен това беше притеснен от собственото си лицемерие. Караше коменданта да подготви замъка за отбрана, а безгрижно беше оставил широкия прозорец незарезен. Забърза към Солната кула и се изкачи по стълбите. Сега в стаята беше много тъмно. Капаците, открехнати от вечерния ветрец, позволяваха да влезе малко светлина. Ралф забърза, затвори ги и пусна резето. После се обърна и седна с гръб към стената, опитвайки се да се успокои. Целият плуваше в пот. Изправи се и отново почувства приятния аромат, който лъхаше винаги от Биатрис.

— Тук ли си? — прошепна той. — Наистина ли си до мен?

Ралф усети как по гръбнака му премина тръпка. Винаги беше смятал, че когато някой умре, душата напуска тялото му и отпътува. Какво му беше казал веднъж отец Ейлред? Че някои души бродят в света на здрача, между живота и смъртта? Това ли се беше случило? Нима Биатрис, която го беше обичала толкова страстно, беше отказала да продължи пътя си? Беше ли и сега при него? Сълзи изпълниха очите му. Какво значение имаше дали щеше да намери кръста на Бритнот или не? Истинското съкровище в неговия живот вече го нямаше. И какво щеше да прави, щом всичко това приключеше? В сърцето си знаеше, че не би могъл да остане в Рейвънскрофт. Той винаги щеше да пробужда спомена за Биатрис, а Ралф не можеше да го преживее. За момента трябваше да остане заради убиеца, който дебнеше всички тях; не би могъл да напусне гарнизона в този миг на опасност. Но ако оцелееше, ако преживееше всичко това? Къде щеше да отиде? В колежите на Оксфорд, където да поднови изучаването на великия Аристотел? Ралф си пое дълбоко дъх. Уханието стана още по-силно. Спомни си, че лекарят Тиобалд го беше дестилирал. Ралф прехапа устни. Щеше да поиска още едно гърненце за спомен.

Отиде до вратата. Спомни си за горната стая, откъдето убиецът беше пуснал смъртоносната си стрела и тръгна по разрушените стълби, без да обръща внимание на цвърченето на плъховете, които се разбягваха. Горе беше по-хладно от последния път, капаците не бяха напълно затворени. Той погледна през прозореца. Беше почти мръкнало и откъм Дяволската горичка към замъка нахлуваше мъгла. Отец Ейлред сигурно го чакаше. Прислужниците вече бяха подредили олтара, кръста и светата утвар.

Сър Джон се беше съгласил Ралф да изпълнява ролята на иподякон, но никой друг не трябваше да присъства.

Писарят се върна до вратата и чу шум по стълбите. Плъх? Извади камата и я стисна здраво в потните си ръце. Заслиза внимателно по стълбите, с гръб към стената. Звукът се повтори. Зави по стълбите и се ослуша. Имаше ли тук някой друг? Чуваше биенето на собственото си сърце. Искаше му се да беше взел свещ. Беше ли го видял някой да идва тук? Той преглътна с мъка. На стълбите на кулата беше ужасно студено. Трябваше да се махне оттук. Продължи надолу. Внезапно се подхлъзна и камата му издрънча. Като ругаеше под нос, Ралф клекна и се протегна. Ръката му докосна някаква връв, която приличаше на тетива на натегнат лък. Проследи я до няколко пирона, забити в стената по времето, когато стълбите са имали дървен парапет или ламперия. Връвта беше опъната напряко на стълбите. Ралф опипа по-ниско. Откри друга връв, също така опъната, която преграждаше следващото стъпало. Той ги сряза с камата си и продължи приклекнал, чувствайки се доста неловко, като дете, което се учи да се качва или слиза за първи път по стълби. Стигна дъното и изхвърча от Солната кула.

Спря под едно дърво, прибра камата и изтри потта от лицето си.