Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Биатрис Ароунър? — Той се усмихна и разкри бели равни зъби. Малките звънчета, зашити за жакета му, подрънкваха музикално при всяко негово движение.

— Кой си ти? — попита Биатрис. — Виждам те и ти ме виждаш. Призрак ли си?

— Аз съм Менестрелът.

— И къде отиваш, сър? — Биатрис беше твърде любопитна, за да се вслуша в предупреждението на брат Антоний.

— Където отиваш и ти, Биатрис, в замъка Рейвънскрофт.

— Но призрак ли си? — настоя тя.

Той пъхна тоягата в една примка на седлото и стисна ръката й.

— Ела с мен, Биатрис. Поканиха ме там, чух че ме призовават. Искам да видя какви песни могат да бъдат изпети, какви истории да се разкажат, какви паяжини да се изтъкат.

Той стисна ръката й. Неговата ръка беше много гореща. Биатрис се почувства спокойна, струваше й се естествено да разговаря с него. Скоро тя бърбореше като дете и му разказваше всичко, което се беше случило. Менестрелът беше добър слушател. Когато млъкна, той тихичко запя. Песента я развълнува, макар Биатрис да не разбираше гърлено произнесените думи.

— Какъв е този език?

— Това е старинна песен. — Менестрелът спря и се обърна към нея. — Пял съм я много пъти пред величествените паметници на Египет, висящите градини на Вавилон, високите кули на Троя и златните палати на Византия.

— Много ли пътуваш? — попита тя.

— Отивам там, където ме поканят, мистрес — каза той и й намигна.

— И какво ще правиш в Рейвънскрофт?

— Ще пея, Биатрис.

— Но те няма да те чуят!

— Напротив! Песента, която пея, е била чувана много пъти.

Внезапно Биатрис почувства надвиснала опасност. Забеляза как беше притъмнял пътят и още нещо — в полята от двете страни стадата се отдалечаваха, а птичките бяха замлъкнали. В храстите не се чуваше движение или шумолене. Тя погледна назад към Малдън. Там се събираха сенки, сякаш армия от мъртъвци ги следваше. Те не бяха материални — само черни кълба дим, същите, като онези които беше съзряла в „Гърнето с мащерка“. Небето над нея беше обсипано с тъмночервени облаци.

— Е, какво искаш? — попита я Менестрелът.

— Да помогна на Ралф. Робин и Изабела казаха, че мога да получа такава сила.

— Разбира се, че можеш. — Гласът на Менестрела напомняше на котешко мъркане. — Помниш ли как се бореше Ралф да излезе от мочурището? Ако беше искала, ако наистина беше опитала, можеше да го хванеш за ръката и да го изтеглиш.

— Наистина ли?

Менестрелът погледна по пътя и тихичко подсвирна.

— Ела, Биатрис, ще ти покажа.

И те завиха. Встрани от пътеката имаше малка каручка. Конят беше разпрегнат и циганите — мъж, две жени и дете, облечени в ярки дрипи — бяха събрали съчки и запалили огън, край който да се сгреят в настъпващата нощ. Една от жените одра заек и почисти вътрешностите му. После го натъпка с билки и го сложи на шиш над огъня. Менестрелът остави коня си и тръгна към тях, все още стискайки Биатрис за ръката. Внезапно по-възрастната жена, с пожълтяла кожа и посивяваща коса, вдигна уплашен поглед. После каза нещо на странен език на мъжа, който тромаво посегна към камата в колана си. Конят им, кротко на вид добиче, се отдалечи на няколко метра, вдигна се на задни крака и изцвили. Момченцето изтича при майка си. Тя го притисна към себе си и го обгърна с ръце. Всички гледаха напрегнато и с явен ужас.

— Виждат ли ни? — попита Биатрис.

— Не — отвърна Менестрелът, — но знаят, че аз съм тук.

Старицата вдигна ръка, кръстосала пръсти, за да прогони злото.

— Не обръщай внимание на малката им игра — промърмори Менестрелът.

Ръката му беше станала студена. Биатрис се чувстваше все по-неспокойна. Мъжът коленичи и постави камата си върху парче дърво. И той беше протегнал едната си ръка и опипваше въздуха, сякаш искаше да разбере какво има там.

— Виж онази кама — прошепна Менестрелът. — Хайде, виж я, Биатрис!

Тя се подчини.

— Мисли за Ралф. Помисли за убиеца, който чакаше в сянката на улицата върху стената. — Сега той беше зад нея, сложил ръка на рамото й. — Не беше честно, нали, Биатрис? — Гласът му зазвуча мелодично. — Не беше честно да ти отнемат живота, да те запратят в нощния въздух, да се разплескаш на земята. И защо трябваше да се случи с теб? Ти беше добро момиче, Биатрис. Беше мила с леля си и чичо си, обичаше църквата. Заслужаваше да живееш дълго. Твое право беше да легнеш в обятията на Ралф. Да бъдеш негова съпруга, да родиш децата му.

Биатрис изпита дълбока скръб.

— Погледни към полето, Биатрис.

Тя го послуша. Вместо зелена трева видя красиво боядисана къща с двор, настлан с каменни плочи. Тя и Ралф седяха на пейка до стената. Малко момченце в светлозелени дрешки пристъпваше с несигурни крачки наоколо, пълничкото му лице се усмихваше. В пухкавите си ръчички държеше дървен меч и сияеше от радост. Ралф го закачаше, казваше му да се приближи. Когато детето го послуша, той се престори на див звяр. Момченцето се засмя и избяга. Биатрис се гледаше как става, оставя бродерията си, затичва се след детето, взема го на ръце и го притиска към себе си. Тя изстена при мисълта какво беше изгубила.