Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Това е твоят живот — каза Менестрелът. — Той ти беше отнет безцеремонно. Дълъг и щастлив живот, в който ти обичаш и те обичат. Как можа Господ да допусне това? И защо убиецът трябва да остане ненаказан? Хайде, побързай. Ралф те чака.

— Какво да направя? Какво да направя?

— Вземи ножа. — Той леко побутна Биатрис през тревата.

— Не мога да го пипна.

— Мисли, Биатрис — каза той. — Мисли за отмъщение. Мисли за справедливост. Мисли за Ралф. Вземи ножа, покажи на тези глупаци, че се намират в присъствието на велика сила.

Биатрис тръгна напред. Опита се да вземе ножа, но не почувства нищо.

— Мисли за убиеца — настоя Менестрелът. — Помисли си как се смее и се подиграва, за дългите години, които Ралф ще прекара в обятията на друга. За детето, което никога няма да видиш.

Биатрис почувства как гневът нахлува в нея като боя, оцветяваща водата. Тя се хвърли и вдигна ножа. Огледа се — Менестрелът се усмихваше.

— Точно така, Биатрис. Браво, хубавицата ми. Циганите гледаха като изпаднали в транс. Младата жена започна да пищи и притисна момченцето в прегръдките си.

— Накарай я да млъкне! — Гласът сякаш идваше от душата й. — Накарай я да млъкне, Биатрис! Освободи силата, която се крие в теб. Имаш много сила, Биатрис, затова дойдох да те посрещна.

Тя пристъпи напред. Мъжът беше коленичил на земята, обвил ръце около себе си и скимтеше като куче. Старицата беше застинала като вкаменена. Младата жена изпълваше въздуха с ужасените си писъци.

— Накарай я да млъкне! — изръмжа гласът.

Един от сребърните дискове светлини внезапно застана между Биатрис и жената, после се отмести. Момченцето се освободи от обятията на майка си. Приближи се към ножа; очите му бяха големи и тъмни над мокрите от сълзи бузи.

— Моля те! — произнесе то. — Моля те, не ни наранявай. Не искахме да откраднем заека.

Биатрис изгуби решителността си. Тя леко остави ножа върху земята, протегна се и докосна бузата на детето. За миг почувства мократа му кожа, кичур коса.

— Не се тревожи — утешително прошепна тя. — Не се бой, мъничък.

— Биатрис Ароунър!

Тя се озърна. Менестрелът стоеше с разкрачени крака и разкривено лице.

— Глупава жено! Тъпа кучко! Хленчиш и се молиш, а когато получиш силата, я захвърляш като мръсен парцал!

Той пристъпи напред. Между него и Биатрис застана сребрист диск. Менестрелът се усмихна и заговори на онзи странен гърлен език. Дискът се отдръпна. После мъжът дръпна юздите на коня си и той вдигна глава. Биатрис уплашено се сви — това вече не беше кон, а звяр с черна козина, дълги очи, зъбата паст и свирепи очи.

— Сбогом, Биатрис Ароунър. — Менестрелът й се закани с пръст. — В Рейвънскрофт ме чака компания. — И като си подсвиркваше тихо, той тръгна по пътя заедно с призрачния си кон. Вдигна ръка за сбогом, без да се обръща.

— Биатрис Ароунър! Казах ти да бъдеш внимателна! — Брат Антоний стоеше под едно дърво. Доближи се до нея и стисна ръката й. — Стой далеч от него!

— Мислех, че може да ми помогне.

— Да ти помогне ли! — Брат Антоний тъжно поклати глава. — Разбра ли какво те караше да направиш, Биатрис?

— Исках да помогна — заекна тя.

Той я поведе по пътя. Зад тях циганите се бяха поуспокоили, разговаряха помежду си и бяха решили да преместят лагера си възможно най-скоро. Брат Антоний и Биатрис ги наблюдаваха как си тръгнаха, после той се наведе и я целуна по бузата.

— Защо го направи? — попита тя изненадана.

— Ти беше подложена на изпитание и устоя. — Брат Антоний се усмихна. — Казах ти, Биатрис, мястото, където се намираш, е същото като живота. — Той посочи главата и гърдите й. — Единственото, което има значение, са разумът и волята. Играта свърши. Робин и Изабела? Те са демони!

— Не! — Но по мрачното му изражение тя разбра, че той казва истината.

— Те са демони — повтори Антоний. — Същите като Криспин и Клотилда. Всъщност, те са едно и също създание, което се появява в различни форми и от различен пол. Бяха изпратени да те изкушат. Да те подмамят в мрака. Да те накарат да мразиш, да търсиш отмъщение. Да спориш непрестанно с Бога, както прави техният господар.

— Ами Менестрелът? — попита Биатрис.

— Един от владетелите на ада, Ахитофел. Господар на огнената бездна, един от спътниците на сатаната, той обикаля из равнините, едновременно мразовити и пламтящи, докато адските орди му отдават чест.

Биатрис потисна страха си.

— Но защо той дойде при мен?

— По две причини. Душата ти е още свободна, а ти си много силна. Колкото и да е изпълнен с омраза, сатаната винаги е привлечен от такива души.