Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Ами синът ми?

— Остави това на кралските съдии — отсече Пиърс. — Пък и аз ще говоря със сър Джон.

С тези думи събранието беше прекратено. Някои от младежите се събраха край кръчмаря, сподавените им ругатни и мрачните лица показваха, че не бяха съгласни с решението.

— Ела с нас, Биатрис.

Робин и Изабела стиснаха ръцете й, преминаха бързо през пивницата и се качиха по стълбите до една стая. Тя беше тъмна и мръсна. Неизпразнено нощно гърне стоеше в ъгъла, покрито с мръсен парцал. Паянтова маса, две малки столчета и счупен сандък бяха единствените мебели в стаята. На леглото седеше мъж. Кръчмарската прислужница, истинска повлекана, беше коленичила на пода пред него; беше ясно, че мърлявият, пъпчив младеж непохватно се опитва да я прелъсти. Беше облечен в износен кафяв жакет с тъмносини ръкави, под който се виждаше риза, окапана с вино. Дебелите му крака бяха обути в сини вълнени гамаши. На пода до него се виждаха очукани ботуши и доста ожулен боен колан, от който висяха меч и кама. До възглавницата имаше два големи кожени панера, пълни с жълтеникави свитъци пергамент. Прислужницата беше хубавичка, с издължено лице и дълга черна коса, която стигаше до раменете й. Корсажът на зелената й рокля беше разкопчан и разкриваше пищната й гръд под бялата риза.

— Наистина ли си такъв, какъвто казваш? — попита тя, като се усмихна при вида на сребърната монета, която младежът въртеше между пръстите си.

— Имам повече власт, отколкото си мислиш — отвърна той. — Аз съм църковен пристав на служба при архидякона, от църковния съд на Кентърбъри. Притежавам естествени и свръхестествени сили.

— Какво означава това?

— Че мога да те призова в двора на архидякона за проституция и разврат.

— Не ставай нагъл! — отсече прислужницата. — Мастър Тайлис ме изпрати тук, защото си искал компания.

Приставът разчеса една червена пъпка на бузата си.

— Би ли искала да отидеш в Колчестър и да се появиш пред архидякона? Той е ужасен човек. Така че — той потупа леглото до себе си, — защо не седнеш тук и не ме позабавляваш?

Прислужницата се подчини. Приставът свали дисагите си, пълни с призовки и прокламации, на пода, сграбчи момичето и го събори на леглото. Пъхна ръка под полите й и вдигна роклята и фустите й. Момичето зарита с дългите си мургави крака, ахкайки и охкайки, докато отблъскваше опипващите му ръце. Робин и Изабела се смееха, но на Биатрис не й харесваше да стои тук. Не беше толкова заради това, че шпионира тези двамата, а заради атмосферата в стаята. Сенките, които беше видяла в кръчмата отдолу, се приближаваха, въздухът беше изпълнен с неприятен мирис, като вонята на мръсен нужник. Биатрис виждаше, че прислужницата се отвращава от пъпчивия пристав, но среброто му я примамва. Тя седна на леглото, роклята й беше изкривена, косата й почти скриваше лицето.

— Дай ми сребърната монета — настоя тя. Приставът я хвърли на масата и сграбчи момичето за ръката.

— Ще остане там, докато не бъда задоволен. — Той млъкна, дочул гласове от кръчмата. — Какво става долу?

— Обичайните недоволници.

— Чух, че един бирник бил убит.

— Да — отвърна прислужницата, наслаждавайки се на уплахата върху лицето на пристава. — Дойде да вземе нещо, което не трябваше да взима.

— Не е като мен — отвърна приставът. — Аз си плащам.

— Ами онези сили? — попита прислужницата. — Какво искаше да кажеш със „Свръхестествени“?

— Притежавам такива сили — отвърна приставът, като вдигна ръка и разпери пръсти.

Сега Робин и Изабела се кикотеха като две палави деца.

— Мога да накарам Господарите на мрака да ми се подчиняват.

— За какво? — попита прислужницата.

— За най различни неща. Мога да накарам предметите да се движат, без да ги докосвам.

Изабела се спусна напред и събори една оловна чаша от масата; Робин взе бойния колан и го хвърли през стаята. Приставът гледаше с отворена уста и опулени очи.

— Наистина можеш! — каза прислужницата със страхопочитание.

— Аз… ъъъ… — Приставът беше уплашен. Робин и Изабела се наслаждаваха на играта.

Дръпнаха наметката от куката и я запратиха на пода. Взеха мръсната кърпа от умивалника и я развяха като знаме. Сега прислужницата беше уплашена. Тя слезе от леглото и отстъпи към вратата. Изабела вече я чакаше там. Тя спусна резетата и завъртя ключа. Други предмети се повдигаха и разпиляваха като сламки.

Приставът пребледня от страх, капки пот се стекоха по бузите му. Беше толкова ужасен от събитията, че се подмокри. Стоеше изправен, подпрял ръце на коленете си. Прислужницата започна да крещи.