Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Всичко, което направих — просъска той, — беше за доброто на краля и на Короната.

— Добре, братко, но не можахте ли да намерите законен начин да го сторите? Аквилите може и да са заслужавали смъртта си, но какво ще кажете за безпомощния брат Юсибиъс, за клетия Поклонник, за двамата стражи на Кенингтън? Но по-важното, братко — пристъпих към него аз, — е, че вие сте се наслаждавали, извършвайки всички тези убийства. Съмнявам се, че ви е било за първи път, не вярвам да ви е и за последен.

— Кралят никога няма да ви повярва — изръмжа Дънивед. — Нито пък който и да е съд, бил той кралски или папски — той потръпна, сякаш за да се отърси от всяко съмнение или вина. — Аз изпълних Божията воля.

— Не се съмнявам, че вярвате в това, братко, но тази вяра ви прави още по-опасен. Можете да си тръгнете — продължих аз. — Кралят никога няма да научи какво сте сторили, но Бог знае. Вие, братко, сте се наслаждавали на властта си над живота и смъртта. Черпели сте сили от делата си. Ставали сте все по-могъщ — или поне така сте си мислили — но духовете на онези, които сте убили, никога няма да ви изоставят и един ден ще ви поискат сметка.

— Матилда — ухили ми се Дънивед, — трябвало е да се отдадете на религията.

— Като вас ли, братко?

Доминиканецът вдигна рамене, а после ме благослови подигравателно и си тръгна. Аз се върнах при кралицата. Тя отпрати пажовете си и ми направи знак да седна до нея.

— Е, Матилда? Имаш ли някакви въпроси? Сигурна съм, че имаш. Чудиш се дали съм знаела за всичко това. Слушай тогава. Дънивед ми довери какво е научил от Ланъркост. После ми каза, че Бог ще накаже аквилите. Не че това ме интересуваше… — Изабела се заигра с един от пръстените си. — Имах своите подозрения, но не можех да ги споделя с никого, дори с теб. Питах се дали Гавестън планира да ме убие и най-вече — от красивите й очи бликнаха сълзи, — дали съпругът ми е замесен в това. И така, аз реших да се боря и да се опитам да отвърна сърцето на краля от фаворита му и от неговите аквили.

— Те се бяха досетили — прекъснах я аз. — И Рослин, и Гавестън ми казаха, че сте били истинска змия. По време на последната си изповед Гавестън признал, че аз съм го спасила от най-големия му грях. Явно е имал предвид вашето убийство и това на нероденото ви дете. Рослин и останалите също бяха започнали да съжаляват за предателството, което бяха извършили, но вече беше твърде късно. Междувременно сигурно са се чудели кой е тайният им враг. Вие? Гавестън? Кралят?

— Страховете не ми даваха мира — промълви Изабела, — но накрая всичко се обърна в моя полза. Едуард трябваше да реши дали да спаси себе си, мен и детето ни, или Гавестън. И така, той направи своя избор.

— Трябваше да ми се доверите, ваше величество.

— Но какво можех да ти кажа? — прошепна кралицата. — Че Дънивед е убиец? Аз самата започнах да го подозирам едва след Скарбъро. Преди това си мислех, че самият Гавестън избива своите. Отначало не можех да повярвам, че е способен на такова злодеяние, но след събитията в Тайнмаут се убедих. Щом Дънивед се върна от Уорик, аз веднага го попитах дали има пръст в смъртта на аквилите, но той отрече и обвини фаворита. Брат Стивън никога няма да си признае престъпленията — не и пред мен, нито пък пред краля. Теб пък те възприема като обикновена слугиня, от която не смята, че трябва да се страхува. Все едно. След Тайнмаут единствената ми грижа беше да опазя бъдещото си дете. Аквилите не ме интересуваха. И така, аз притиснах Едуард — тя извърна насълзените си очи — и той не отрече, че Гавестън може да е планирал убийството ми.

— И вие заплашихте краля?

— Да, Матилда, заплаших го. Припомних му слуховете, според които той не е истински син на стария крал, и го попитах дали Гавестън не ги използва, за да го изнудва. Едуард обаче не ми отговори — Изабела въздъхна — Все едно, после, както знаеш, из крайбрежните води се появиха френски кораби и щом пристигнахме в Уитби, аз веднага изпратих капитана на „Летящият дракон“ при командира на флотилията. Той се върна с писма от баща ми, в които Филип пишеше, че е готов да ми помогне. Отговорих му, че ако се наложи да бягам от Англия, ще се кача на някой от неговите кораби.

— Но после сте се отказали…

— Да, Матилда, отказах се и отпътувах за Йорк. Там помолих съпруга си да изпрати Гавестън в Скарбъро. Всъщност ми беше все едно къде ще отиде фаворитът — просто исках да е далеч от нас. Накарах Дънивед да ме подкрепи и той го направи. Освен това поставих на Едуард ултиматум — ако Гавестън не заминеше в изгнание, щях да го сторя аз.