Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Как можахте, братко?! — просъска Изабела. — Та Матилда е моята най-близка довереница!

— Клетият брат Юсибиъс! — продължих аз. — Звънарят обаче далеч не беше толкова глупав, колкото сте си мислели вие. Всъщност тъкмо той ви е дал идеята за онова подигравателно стихче за аквилите. Спомням си как ми разказа за безнадеждно влюбения послушник брат Тиоболд, който се бил опитал да полети от камбанарията като орел… Както и да е. Вие сте се били сприятелили с него, но въпреки това той е започнал да изпитва подозрения към вас. Може би ви е поискал повече сребро? Все едно, брат Юсибиъс явно е гледал на себе си като на глупав прилеп и един ден е попитал игумена дали един прилеп може да бъде по-умен от едно куче. Кучето сте били вие. Това е било игра на думи с името на вашия орден — Domini Canes , или Божиите хрътки. Освен това звънарят често е говорел за lux et tenebrae — светлина и тъмнина. Това пък е било намек за двуличието ви, както и за черно-бялото ви расо. Юсибиъс си е мислел, че е в безопасност. Наслаждавал се е на играта. Дори беше издълбал една рисунка в стената на стаичката си в кулата. На нея беше изобразил един прилеп и още някакво животно, което приличаше на космато куче или пък на леопард. Всъщност е било вълк в овча кожа. Това отново сте били вие, тъй като брат Юсибиъс беше сигурен, че ви е зърнал да излизате през галилейската порта на църквата в деня, в който беше убит Лейгрейв. От този момент нататък звънарят се е превърнал в заплаха за вас. Докато вие произнасяхте заупокойна молитва над трупа на убитото орле, брат Юсибиъс се приближи към мен и ми прошепна, че знаел много повече, отколкото казвал. В действителност това е било скрито предупреждение към вас. Вие сте дочули разговора ни и сте решили, че вече е крайно време да запушите бъбривата уста на звънаря. И така, последвали сте го в костницата и сте разбили черепа му с някаква кост. После сте си прибрали всички поклоннически медали и монети, които сте му давали. Освен това сте взели копчето с герба на Бомон и сте го подхвърлили близо до входа на костницата, за да ме заблудите — вдигнах рамене. — Тримата Бомон обаче не бяха никаква заплаха. Те мислеха само как да запазят мястото си в двора и безценните си владения в Шотландия. Все едно, онзи ден в костницата аз почти ви разкрих, братко. Нищо чудно, че после поискахте да се присъедините към мен и Дьо Монтегю. Искали сте да разберете докъде е стигнало разследването ми и дали не съм се приближила до вас. Много хитър ход! По този начин вие, преследваният, сте можели по всяко време да научите какво кроят преследвачите ви — въздъхнах. — Е, братко, как ще обясните убийството на Юсибиъс?

— Нямате доказателства.

— Така е — съгласих се аз. — Нямам доказателства, че сте убили и Поклонника от Пустошта, но въпреки това вие сте го сторили. Той дойде тук, дегизиран като францискански монах. Искаше да ми довери някаква тайна. Вие сте ме видели да говоря с него и сте се уплашили, че още някой от добрите братя — освен брат Юсибиъс — може да е видял или да е чул нещо, което не е трябвало. По-късно двамата с Дьо Монтегю излязохме от манастира и отидохме в кръчмата „Огненото гърне“ на улица Пигстай. Повярвайте ми, братко, убийството, което сте извършили онази вечер, е било най-жестокото от всичките ви престъпления. За убийствата на аквилите и на брат Юсибиъс поне сте имали някакви причини — орлетата са били замесени в ужасен заговор, а звънарят е знаел твърде много. Поклонника обаче сте го убили просто за всеки случай. Разбира се, не сте посмели да стреляте по мен или пък по Дьо Монтегю, страхувайки се от гнева на нейно величество, но Поклонника е бил съвсем друга работа. И така, вие сте взели един лък и колчан със стрели и сте зачакали да се зададем откъм улица Пигстай. После сте простреляли Поклонника и сте изчезнали в нощта. В онзи момент вие сте убили човек, без да имате никаква причина за това. Просто сте решили да се презастраховате…

Дънивед поклати глава и понечи да си върви. Изабела му изсъска нещо на някакъв диалект, който не можах да разбера, но съм сигурна, че му каза да си тръгва. Доминиканецът вече не изглеждаше толкова арогантен. Той стана и се поклони на кралицата.

— Извинете ме, ваше величество.

— Вървете, братко.

— Преди това бих желал да разменя няколко думи с мистрес Матилда.

— Ако и тя го желае — моля. Но имайте предвид, че искам да се върне при мен здрава и читава — заяви Изабела и ми махна с ръка.

И така, аз последвах доминиканеца малко по-нататък в розовата градина. После чух как кралицата вика пажовете си. Дънивед продължи да върви, насочвайки се към малката врата, която водеше към галилейската порта на манастирската църква. Навън вече се смрачаваше и из въздуха се стрелкаха множество прилепи. Беше настанал часът, в който демоните изпълзяват от Ада, а каменните фигури на чудовищата оживяват и тръгват из света на човеците. Час, напълно подходящ за сблъсък с един коварен убиец с благо лице, но със зло сърце. Щом стигна до вратичката, Дънивед рязко спря, обърна се и се взря в мен.