Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Ами ако някой беше забелязал, че ключът от вратата на ризницата липсва?

— За Бога, братко! Кой би забелязал такава подробност, при положение че всички бяха вперили очи в трупа на клетия Мидълтън? Кой изобщо би си спомнил, че вратата на ризницата има ключ? — вдигнах рамене. — Пък и вие доста бързо сте го върнали на мястото му.

— Ами Рослин? — попита Изабела.

Възможно ли беше кралицата също да има пръст в убийствата на аквилите, запитах се аз. После обаче реших, че този въпрос може да почака.

— По онова време — продължих аз — Рослин вече беше напълно сломен. Гавестън му беше обърнал гръб.

— Защо? — прекъсна ме Изабела.

— Защото, милейди, фаворитът трябваше да се погрижи за себе си. Единственото, което можеше да стори за орлето си, беше да му осигури охрана. Брат Стивън обаче намери начин да се справи и с това. Нали така, братко? Рослин прекарваше повечето време в стаята си, а когато я напускаше, старателно избягваше високите места. И така, на вас ви е хрумнало да вдигнете фалшива тревога. Освен за това вие сте отговорен и за всички останали беди, които сполетяха онзи замък. Вие сте замърсили кладенците и пак вие сте подпалили хранителните запаси. Задачата ви не е представлявала никакво предизвикателство — нищо не ви е струвало да наръсите малко отрова из дупките на плъховете, а да не говорим колко лесно е пламнало онова сухо подземие…

— Ами Рослин? — остана невъзмутим Дънивед.

— А, да. Рослин. След като в замъка беше вдигната тревога, всички се струпаха на стените. Вие обаче сте се отправили към Куийнс Тауър и сте извикали стрелеца на Ап Ител навън.

— Както знаете, мистрес, аз не съм уелсец.

— Кой ви каза, че стрелецът е бил повикан от уелсец?

— Чух…

— Вероятно е така, братко. Имайте предвид обаче, че макар да съм французойка, аз също мога да имитирам уелския акцент на Ап Ител. Даже често съм го правила — ей така, на шега. Нейно величество неведнъж е ставала свидетелка на тези наши закачки — аз посочих към доминиканеца. — Онази нощ вие сте направили същото. Вие сте добър имитатор, братко. Уменията, които демонстрирахте онзи път в розовата градина, имитирайки изкуството на трубадурите, бяха наистина впечатляващи. Всъщност вие сте истински актьор. Непрекъснато слагате и сваляте разни маски в зависимост от обстоятелствата. Точно вие сте накарали пазача на Рослин да изостави поста си. Едва ли ви е било трудно — все пак всички в замъка очаквахме появата я на графовете, я на краля. Веднага щом той е излязъл от кулата, вие сте изтичали по стъпалата и сте застанали пред стаята на Рослин. В джоба си сте носили ключ. Той може да е бил от стаята на Мидълтън, а може да сте го били взели и от всяка друга врата в замъка — те всички си приличаха. Възнамерявали сте да действате като в параклиса на Девата. Почукали сте на вратата. Рослин отново е бил пиян. Надзърнал е през прозорчето и е видял добродушното лице на доминиканския свещеник. Какво му казахте? Излъгахте го, че кралят пристига ли? — на устните на Дънивед се появи лека усмивка. — Все едно, Рослин ви е вярвал и ви е отворил вратата. Вие сте се държали много приятелски с него, а после сте го подканили да излезе на стените. Взели сте портупея и плаща му, преструвайки се, че ще му помогнете да си ги сложи. И така, Рослин се е обърнал с гръб към вас, за да му облечете наметката. В този момент вие сте пуснали дрехата на земята, измъкнали сте камата от портупея му и сте я забили в сърцето му. След това сте завлекли тялото му до отворения прозорец и сте го изхвърлили в нощта. Всичко това едва ли ви е отнело повече от няколко мига. После сте оставили неистинския ключ на масата, взели сте този от стаята и сте заключили вратата отвън. Накрая се появихте в двора и се постарахте да ви забележа.

— На следващата утрин отново оставихте Дьо Монтегю да се погрижи за трупа, а вие се качихте с мен в стаята на Рослин. Заехте се да събирате вещите му в онова плетено кошче, но истинската ви цел е била да размените фалшивия ключ с истинския. След като сте го направили, вие сте си отдъхнали — с това отмъщението ви е приключило. Петимата аквили бяха мъртви, всичките политнали от върховете на славата към страховитата паст на смъртта. После графовете атакуваха замъка отвън, а вие — отвътре. Хората започнаха да чуват разни странни шумове и крясъци, уж издавани от свръхестествени създания, които не ви е било трудно да наподобите — като доминиканец често сте си имали работа с вещери и магьосници. След това замърсихте кладенците, а накрая подпалихте и хранителните ни запаси. Въпреки това никой не ви заподозря. Та кой би се усъмнил в личния изповедник на краля?