Борис Акунин - Не се сбогувам

- На, вземи ми и последното. Нямам нищо повече, и без теб ме ограбиха...

Заби чело в масата и ревна.

Оставаше само японецът. В началото той оглеждаше бандита с интерес, но скоро му стана скучно и взе да се прозява.

- Ти какво имаш, дръпнато око? Знам ви аз вас. Като ви поотупа човек, и злато може да пуснете.

- Имам - кимна Маса и отново се прозя. Спеше му се. - Златни десетачки.

Грабителят се учуди. Насочи пушката към него.

- Давай тука! Къде си ги скатал?

- Ето тук - Маса се потупа по гърдите. Там в копринена торбичка бяха последните осем червонеца. - Вземи си ги сам, кръгло око.

Той още не беше решил дали да счупи на невежливия нарадзумоно китката, когато посегне, или само да я изкълчи. Но нарадзумоното го учуди - веднага, без да се бави, стреля, целейки се в челото му. Явно за железопътните разбойници човешкият живот наистина не струваше и пукната пара.

Маса избегна куршума, разбира се. Още преди да се изправи, той вдигна ръка, изтръгна оръжието, направи подсечка с крак и лошият човек се просна на колене.

Понеже куршумът удари съвсем близо до господаря, Маса се обърна - и замря.

Ераст Петрович седеше все така неподвижно, но по слепоочието му имаше продълговато петно от изгаряне, останало от профучалия плътно до него куршум. Погледът на Маса се замъгли от ярост.

- Букоросу дзоооо!!! [9] Ще те убия - яп. - Б. а. - изрева той, като запрати рязаната пушка настрана.

Сграбчи за гърлото негодяя, потревожил мирния сън на господаря му. Вдигна другата ръка, свита в юмрук, с намерението да счупи гнусния нос на подлия акуто [10] Негодник, престъпник. - Б. пр. .

Тих, скърцащ глас изрече недоволно:

- Соиани сакебу на [11] Не викай така — яп. — Б.а. .

Маса се обърна, не вярвайки на ушите си. Очите на господаря бяха полуотворени.

- Дамаре. Атама га итаи [12] Млъкни. Главата ме боли - яп. - Б.а. - каза Ераст Петрович, присвивайки очи.

Първият и най-важен дълг в живота на човека - това е благодарността. Тя е преди всичко.

Затова Маса първо изправи грабителя на крака, пъхна в ръцете му кесията с червонците и се поклони.

- Благодаря ти, пратенико на добрата карма... Къде тръгна? Ами пушката ти?

Последните думи бяха изречени в гърба на офейкващия разбойник.

Е, нека Буда да е с него.

След като изпълни дълга си, Маса се хвърли към господаря. Той каза още нещо, но думите не се разбираха, защото едва бандитът бе изчезнал, спекулантката отново ревна.

- Тихо, глупачке! - изсъска японецът, завъртайки се за миг към нея.

Жената послушно заплака по-тихо.

- По дяволите, ама че ярка светлина - оплака се господарят, макар светлината да бе съвсем слаба. - Нищо не виждам, заслепява ме. Но чувам женски плач.

Говореше прегракнало, сякаш гърлото му бе ръждясало. Маса внимателно опипа следата от куршума. Дреболия, дори следа няма да остане. Може би след всички сеанси на Чан-сенсей бе липсвало само последното обгаряне?

- Искам да знам защо плаче жената - тихо, но твърдо каза господарят.

- Това ли е единственото, което искате да знаете? - попита предпазливо японецът, като си спомни предупреждението на професора за нарушаването на интелектуалните функции.

Фандорин примигна, разтърси леко глава.

- Не. Имам много въпроси. Всичко е някак... странно. Но първо трябва да помогнем на дамата. Явно я е сполетяло нещастие.

- Отиде ми животецът - каза с глухо ожесточение лелката, като изведнъж вдигна глава. - Ще се обеся, честна дума, ще се обеся.

- Ераст Петрович Фандорин - представи й се господарят. - Моля за извинение, че съм седнал. По някаква причина не мога да се изправя. Виждам ви размазано... Какво ви се е случило, госпожо?

- „Госпожо" - изсумтя матросът. - Госпожите вече се ометоха, заедно с господата. Който можа...

Маса го заплаши мълчаливо с юмрук и невежата млъкна. Господарят, слава Богу, май не чу тези думи, иначе щеше да започне да задава въпроси, на които все още бе рано да се отговаря.

- Обраха ме - оплака се лелката на новия човек. - Някой от тези изверги тук - тя посочи околните.

В нощта нещо изпухтя, вагонът се олюля и потегли.

- Пътуваме във влак. В купе - каза господарят и отново се отърси. - Но в купетата не се побират толкова много хора. Започна да брои, като си говореше сам: - Ние двамата. Дамата, която е обрана. Смуглата госпожица. Двама мъже, които неясно защо са на местата за багажа. Свещеник. И... - той се взря в противоположния ъгъл, където филателистът отново обличаше шинела с лицевата страна навън. - И един изключен гимназист.