Борис Акунин - Не се сбогувам

В края на деня, вече на смрачаване, на гарата изведнъж настъпи оживление. Плъзна слух, че ще има влак за Москва. Два дни преди това край Ивашченково някакви местни бяха спрели и ограбили един „бърз", като извадили релса. Повредата не бе голяма, но нямаше кой да я поправи - профсъюзът на ремонтните работници митингуваше.

И изведнъж - влак! Отнякъде стана ясно, че московската композиция ще мине по обиколната линия на Сергиевския завод и ще дойде на трети коловоз. Точно натам хукнаха всички, помъкнали вързопи, куфари и деца.

Самарската гара, една от най-хубавите в империята, година след безславната кончина на самата империя се бе занемарила подобно на Барона от пиесата на пролетарския писател Горки: окъсана, опърпана, стигнала дъното. Отоплението бе спряно още през декември, двата горни етажа пустееха в студеното зимно време и там всички ходеха по нужда - където заварят. Тоалетните на гарата не работеха. Чакалните на първия етаж също не се отопляваха, но там не беше студено. По пейките, на первазите на прозорците, на масичките в бюфета или просто на пода седяха и лежаха хора, които топлеха въздуха с дъха си, тютюневия дим, кашлицата и псувните си.

И ето, че близо половината от тази сиво-кафява маса се размърда. Втората половина, която пътуваше в другата посока, на изток, остана по местата си. Слуховете се оказаха верни. Не след дълго, бълвайки сивкава пара, до перона се дотътрузи влак, не много дълъг, но за сметка на това не товарен с печки насред вагоните, а истински пътнически -отпред имаше син вагон първа класа, зад него жълт - втора - и три зелени за простосмъртните.

Пред вратите на всеки вагон веднага стана блъсканица, като най-голямата бе край синия, разбира се. В името на равенството и братството всички билети бяха еднакви, без места и, много ясно, без класа - пътувай, където свариш. Ако свариш.

Милиционер с червена лента на ръкава и още една на шапката издумка с приклада на винтовката си по перона:

- Наредете се, граждани! Всеки да си покаже билета!

Но вместо опашка, нещата се развиха по Чарлс Дарвин - по-яките и сръчните разбутаха с лакти или превариха останалите. Преди всички се озова не особено млад, нисък азиатец с дръпнати очи - китаец или може би киргизец. Революцията, подобно на метла, бе вдигнала от покрайнините на Русия какви ли не хора, каквито в провинцията преди дори не бяха и виждали. Всички изведнъж се бяха почувствали зле на местата си и по пътищата взе да се вдига човешка прах, която тук-там се трупаше или се завихряше като смерч.

- Ти къде се буташ с този денк, бре? - кресна милиционерът.

Харесваше му да бъде началник, макар и малък, но с винтовка. Времената станаха такива, че без длъжност и оръжие човек беше никой.

Вероятният китаец наистина носеше огромен дълъг денк, увит с овча кожа, който явно не тежеше – дребосъкът го придържаше с лекота.

- Какво ми го пъхаш този билет, бе, другоземецо? Има си декрет: с голям багаж е забранено. В рамките на борбата с гешефтарите и спекулантите.

- Имам два билета, уважаеми - каза азиатецът, като се поклони заедно с товара си. -За две места.

Говореше добре руски, само дето не изговаряше чисто „л".

- Не може! Марш оттук, не пречи на хората да минават! Кой е следващият?

Неразбраният китаец не мръдна от мястото си, на кръглото му лице сияеше усмивка.

- Два билета, две места, уважаеми - повтори той. Огромна ръка със синя котва се стовари на рамото му.

Исполински на вид моряк, който се извисяваше с цяла глава над тълпата, избоботи отвисоко на инатлията:

- Ей, чш, ти глух ли си, тъп ли си? Нали чу к'во ти се каза? Разкарай се, преди да се озовеш под вагона.

Без да се обръща и без да престава да се усмихва, азиатецът отвърна:

- Чупката бе, въшка тифозна.

После лекичко заби свободния си лакът назад и матросът престана да е толкова висок - преви се одве. А на милиционера китаецът даде съвет:

- Сърдит сте, другарю, защото не ви е добре. Трябва да полегнете.

- Ти да не си доктор, бе? - озъби му се униформеният.

- Я си дай документите!

- Доктор съм аз, доктор - закима азиатецът. - Ей тук съвсем ви боли.

Той бодна милиционера с пръст някъде в корема. Там май наистина „съвсем болеше" - служителят изохка, пребледня, изпусна пушката и се олюля.

- Не му е добре - обясни китаецът на останалите пътници, като внимателно хвана милиционера за яката.