Борис Акунин: Не се сбогувам

- Малко ще полежи. Сторете място, граждани... Много благодаря.

С тези думи той сложи служителя на социалистическата законност да легне на перона и като намести товара си по-високо, без да бърза, се качи по стъпенките. След него се юрнаха останалите.

Вътре се оказа, че мераклиите за първа класа се бяха прецакали. Наскоро тук бяха пътували усурийски казаци, които не пожелали да се разделят с конете си и представителният вагон, подобно на Самарската гара, бе паднал жертва на революцията. Стените неспасяемо бяха поели киселата конска миризма, а преградите, леглата, масичките и диванчетата бяха изгорени в огъня, от който на пода насред опустошеното празно пространство зееше опърлена дупка. Само последното купе беше оцеляло. Точно натам се втурнаха първите нахълтали, макар че това трудно можеше да се нарече „втурване" Никой не посмя да превари учтивия китаец с големия му товар, пък оня се придвижваше солидно, без да се суети и да припира. Едва щом азиатецът се огледа и се настани, като опря вертикално вързопа си до прозореца, в купето се набутаха най-нахаканите. Втори беше дългият матрос, който вече се беше съвзел след удара с лакът.

- Ще се кача на втория етаж, нали нямате нищо против? - почтително попита той и окупира най-хубавото място, където човек можеше да се излегне целият.

После купето бе атакувано от разтропани младежи. Шмугнаха се двама хлапаци от гарата, които си докарваха пари с това, че заемаха хубавите места, а след това ги отстъпваха срещу заплащане. Единият беше русоляв, той се настани срещу китайския вързоп, а другият – рижав, се покатери на второто място за багаж. Долу можеха да седнат още трима. До русия се пльосна някаква девойка, омотана едва ли не до носа в яркочервен шал. По петите й със съвсем малко закъснение я следваше запъхтян юноша с гимназистки шинел и фуражка.

- Хоп-пала, седнах! - извика радостно девойката. - Не мърдам оттук, ако ще да ме колите!

- Veni, vidi, vici. Уф - каза гимназистът.

Последното осмо място, това до азиатеца, зае чевръст дребен поп, който се шмугна под ръката на някакъв зяпльо.

- Ей, отче, бива ли така? - каза зяпльото. - Аз бях преди вас!

Светият отец, размотавайки шала си с едра домашна плетка, измъкна от него сребърен кръст на верижка и рече:

- Речено е в Евангелието от Матея, сине мой: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни - първи". Ние ли, грешните, да роптаем срещу това? Искаш ли да те благословя три пъти с трисвята благословия? Ако щеш.

И така се занаглася на седалката, че веднага стана ясно: този и да го колиш, няма да мръдне. Купето се напълни, но разпределението още не бе окончателно.

- Кой иска спално място, богато? А кой търси най-доброто, до прозореца? - развикаха се хлапаците.

- Колко? - попита изпревареният от попа зяпльо.

Щом чу цената - сто рубли - той плю на пода и се махна. Мястото до прозореца бе закупено от бузеста лелка с късо кожухче - спазари го за седемдесет и пет керенки [1] Керенки - банкноти, конто започват да се печатат в Русия през 1917 г. от временното правителство на А. Керенски, остават в оборот до 1922 г. - Б.пр. и едно варено яйце. Малолетният търгаш напъха плячката в шапката си и офейка. На рижия обаче не му провървя. Някакъв бръснат до голо гражданин с къса бекеша [2] Кожена мъжка зимна горна дреха с кройка на сюртук. - Б.пр. и кубанка [3] Вид шапка, характерна за кубанските казаци. - Б.пр. , вместо да си плати, мълчаливо хвана момчето за врата и го изхвърли през вратата.

- Кво праиш бе, контра?! - писна дребният. - Ще те колям!

Но бръснатият злобно цъкна с език и се озъби; лъсна златен зъб. Хлапакът духна.

Така в „синия" се оформи влаковата аристокрация, която се засели в единственото купе. Останалите пътници някак си се настаниха по пода и край стените в основната част на вагона. Локомотивът дръпна, без какъвто и да било сигнал и съобщения, революционно, вагоните се люшнаха, заблъскаха се и влакът потегли.

Ту-тууу! - отекна мътният мартенски мрак.

- Пази, Господи, преминаващите и странстващите - напевно провлече свещеникът. -Нека в края на пътя да сме по-добре, отколкото в началото, а инак защо ни е да пътуваме?

- Точно така - съгласи се гражданинът със златния зъб, като ловко скочи на горното легло. - Скапан град. Да потъне вдън земя - не ми е жал.

- Какви ги приказвате. Аз имам къща в Самара, роднини - укори го лелката, но мирно, без злоба.

Всички бяха много доволни, че са се настанили толкова добре.