Борис Акунин - Не се сбогувам

В купето надникна кондукторът - оказа се, че във влаковете все още има кондуктори.

- На другите не предлагам - кимна той небрежно към останалата част на вагона, - а на вас, ако искате, мога да ви дам газ. Осемдесет рубли бутилката. Ще имате светлина чак до Москва, ако не прекалявате с горенето.

Във влака така или иначе нямаше електричество, а от лампите бяха останали само тъмни дупки, но от тавана висеше газеник, който засега не бе запален.

Цената беше безумна, но на никого не му се щеше да пътува на тъмно, пътниците дори сега едва се виждаха.

- Да дадем по десет на калпак, а? - каза жената и поясни на китаеца: - Вие сте на две места, на вас ще ви излезе двадесет.

Онзи се поклони, без да спори, но с останалите обитатели на купето възникнаха усложнения.

- Аз нямам никакви пари - въздъхна гимназистът. - И изобщо, може да се спи и на тъмно, дори е по-добре.

Девойката също се отказа:

- А пък аз слизам на първата гара, край Безенчук живея. Защо да плащам до Москва?

Попът изрецитира:

Не ще те в мрака защити

кръгът от лампата лъчиста.

На вярата разчитай ти

и на сърце с молитва чиста.

- Е, вие си знаете - вдигна рамене кондукторът.

Но в този миг отгоре се надвеси златозъбият и с широк жест му напъха банкнота:

- Ето ти стотачка, фуражка. Задръж рестото. Плащам за цялата приятна компания. Да видите кой е Яша Черни.

Когато купето се озари от червеникавата, трептяща светлина, пътешествениците успяха да се огледат по-добре. Тръгнаха и пътните разговори - специфични, като за революционно време, когато хората първо го карат внимателно и не си казват името. (Златозъбият не се броеше - беше съмнително, че е Яша, а още по-съмнително бе, че е Черни).

Най-приказлив се оказа отчето. Разказа, че служи в Сизранския уезд и бил в Самара при преосвещения [4] Епископа. - Б.пр. , защото при тях нямало благочинен отец и отдавна не били плащали, но се оказало, че пътуването, Божа работа, било напразно, само се охарчил залудо, защото в епархиалното подворие сега бил комитетът по бедността, но нищо де, ще се оправим и без пари, Господ няма да ни остави, а пък и отецът ректор в Семинарията казвал: „Добрият поп винаги ще се оправи".

Девойката живееше в града като прислужница на „аблокат по законите", но той сега бил „закъсал", защото на кого в днешно време са му притрябвали тези закони, другите богаташи също изчезнали и нямало къде да се работи, вкъщи я чакали баща й, майка й, а и няколко ухажори се върнали от фронта.

Лелчето се занимаваше с натурална размяна. Носеше от Самара необходими стоки по селата и се връщаше с продукти.

- А стоката ти къде е? - попита я подозрителният Яша. - Така като те гледам, нищо не носиш.

Жената се заколеба - дали да каже, дали да си мълчи, но много й се искаше да се изфука. Бръкна някъде под полата и издрънча по масата с малка торбичка.

- Ето, един фунт игли. По селата жените няма с какво да шият. По чувал брашно за игла дават.

Като за революционно време това си бе сериозно богатство. Всички почтително замълчаха. Но Яша се усъмни:

- Те че ще дадат, ще дадат, а ти как ще замъкнеш всичко до града? Тук с една талига не можеш да се оправиш. Каруци, коне. А пък и на влизане в града ще ти я приберат. А могат и да те гръмнат като спекулантка. Дето се вика, язък ти за зора.

Жената хитро смигна:

- Кумът ми работи в железопътния отдел. Разбрали сме се. Аз му давам половината брашно, а той доставя всичко, както си следва.

От този момент започнаха да я уважават още повече. След това гимназистът разсмя всички.

- Аз също отивам на село за продукти. Тук - той се потупа по гърдите - нося албум с марки. Цял живот съм ги събирал, от втори клас. Колониални са. През лятото за тях ми даваха колело и въздушна пушка. Отказах се и добре направих. Няма да ги дам евтино.

Всички здравата се посмяха - попчето - прикривайки устата си с ръка, жените - с квичене, Яша - с цяло гърло. Особено когато младежът замига на парцали и изломоти:

- Та аз не знам какво да нося. За първи път отивам.

Във веселбата не участваше само морякът, който веднага след като влакът потегли, се зави през глава и захърка, и китаецът - той през цялото време си нагласяше вързопа и май все пак не разбираше много-много руски.

- А вие, другарю, защо пътешествате? - погледна нагоре към Черни лелката, и смушка съседката, понеже не се виждаше отгоре.

- На мен жизнената ми стихия е такава - да пътешествам - отвърна обитателят на възвишеното място. - Наблюдавам живота.