Борис Акунин - Не се сбогувам

Фандорин през цялото време присвиваше очи.

- Ние сме вкъщи? Не сме в Баку? Как е възможно? Чакай малко.,. - той се навъси. Бавно опипа тила си. - В един черен, черен град... Та нали по мен стреляха. Ударът. Помня го. Значи не съм спал, бил съм в безсъзнание, така ли? И дълго ли съм бил така? Какво се случи през това време?

Едва сега Маса повярва, че господарят наистина се е върнал.

- Лежахте три години, осем месеца и двадесет и осем дни. Какво се случи през това време? - японецът плавно премина към втория въпрос, без да забравя за изтощената психика. - Всички държави воюват, подобно на княжествата по време на епохата Сенгоку Дзидай [16] (яп.) - „епоха на воюващите провинции", смутна епоха в японската история от втората половина на 15 до началото на . Хората се избиват с милиони. Руската империя вече не съществува, разпадна се. Но слънцето все така изгрява, след зимата дойде пролетта и жените са все така красиви - завърши той бодро с оптимистична нотка.

- Все пак явно спя - промърмори Ераст Петрович. - И сънят отново е идиотски.

Той затвори очи, но Маса не му позволи да заспи - ощипа го по ухото.

- Сега на мнозина им се струва, че сънуват идиотски сън, но това е идиотска гендзицу -реалност. Пригответе се да слушате дълго, господарю. Сега ще изложа подробно всичко. Само помнете думите на Мъдрия: „Каквото и да се случи в суетния свят, благородният мъж не губи хладнокръвие".

След това той говори, без да спира, в продължение на час или повече и господарят не можа да запази хладнокръвие. Преди, когато Маса разказваше нещо, по време на повествованието Ераст Петрович винаги задаваше уточняващи въпроси. Сега само повтаряше:

- Какво? - Какво-оо?! - Какво-ооо?!!

И всяко следващо „какво" бе по-дълго и по-тънко от предишното, така че не след дълго Фандорин го докара до фалцет, млъкна и вече слушаше безмълвно, като само от време на време разтърсваше глава.

Колкото и Маса да се опитваше да привнася оптимизъм, разказът излезе по-тъжен от „Сказанието за дома Тайра [17] Японска военна епопея от XIII в. за враждата на два японски клана - Тайра и Минамото, продължила десетилетия. - Б. . Щом стигна до събитията от последните дни (как новото червено правителство бе капитулирало пред немците и бе избягало от Петроград в Москва), японецът виновно разпери ръце:

- ...В това, че от 1914 година насам вие лежахте като дърво, а през това време светът се разпадна, може и да има и положителни страни, защото по природа същността е двойствена, но, моля за извинение, аз не виждам в чернотата на Ин дори слаба следа от светлината на Ян.

Фандорин не продума минута или дори две. След това въздъхна.

- Защо? Полза все пак има. Ти най-накрая си се научил добре да се изразяваш на руски. Това - първо. А пък аз, благодарение на раняването, май съм се отървал от заекването. Това - второ. Ку ареба раку ари .

- Прав сте, господарю! Всяко зло - за добро - възкликна Маса със сълзи на очи, без да може да овладее бурните си чувства. - А най-важното е, че сме заедно и че вие отново сте вие! Това надделява над всичко останало!

За съжаление японецът грешеше. След като дойде на себе си, Ераст Петрович не стана себе си. От едновремешния Фандорин не бе останало много. Тялото прекалено дълго бе съществувало отделно от духа, всички връзки между тях се бяха разрушили. То не желаеше да се подчинява на волята.

През първите дни Фандорин виждаше много зле, сякаш го бе поразило силно късогледство. Той се справи с тази напаст с помощта на търпеливи упражнения. Помогна му кутийката, която му бе останала от баща му - пазител и събирач на семейни реликви, за голяма част от които не беше ясно какво означават - Ераст Петрович никога не се бе интересувал от историята на своя род. В кутията се пазеше риж кичур, загърнат в пожълтяла бележка (на нея имаше надпис „Laura 1500“ ). Каква е била тази Лаура, не беше ясно, но Фандорин се зарадва, когато успя да различи буквите и цифрите. Имаше и няколко спомена от миналото на самия Ераст Петрович. Той с тъга разглеждаше медальона с портрета на първата си жена, която почти не помнеше, защото бракът им бе продължил едва няколко часа, а пък и това се беше случило в друг век, в друг свят, на друг Фандорин. Но зрението постепенно се изостри, милото младо личице се съживи, отвърна на погледа с поглед. Зазвуча онзи тих глас: „Щастлив ли беше животът ти, мили? Спомняш ли си понякога за твоята Лиза?"

Именно той, гласът, помогна най-много. Ераст Петрович с присвити очи гледаше в пространството и във въздуха, който сякаш се сгъстяваше, се очертаваха картини от миналото, придобиващи постепенно отчетливост. Заедно със зрението на паметта укрепваше и обикновеното зрение. На втория ден оздравяващият виждаше гравюрите по стените, на третия вече можеше да чете.