Борис Акунин - Не се сбогувам

На 10 април той най-накрая изпълни отдавна измъчващата го задача - да преодолее гостната за половин минута и след като доволно обърса потта си, заяви: „Край, утре ще изляза из града".

Маса бе готов за това. Беше измайсторил превозно средство: стол на каучукови колела.

- Столът-самоход е на вашите услуги, господарю, но за начало аз просто ще ви повозя по пряката.

- Не - твърдо каза Фандорин. - Това е съвсем друг свят и аз съм съвсем друг. Трябва да свикваме един с друг. Ще направя първите си крачки без бавачка. Утре до пладне ще правя упражнения и ще тренирам. След това ще ида на екскурзия. Сам.

Японецът въздъхна тежко, но не понечи да спори. Беше наясно, че така и ще стане.

- За да потегли столът, трябва да се движи ето тази ръчка напред-назад. Нали можете напред-назад? Ако искате да спрете, натиснете с крак ето този педал. Само че не много рязко, иначе може да се преобърнете...

- Не бой се. Докато не се науча, няма да тръгна.

- Страхувам се не от това, господарю - Маса мрачно потърка прошарената си, късо подстригана коса. – Москва стана опасен град. Няма да го познаете. Ще се чувствате като Урасима Таро. А това е лошо чувство. А пък и приказката има лош край.

Рибарят Урасима от приказката прекарал няколко дни на дъното на океана на гости на морския цар, а когато се върнал, се оказало, че на земята са минали няколко века и той не познал родното си село.

- Урасима не е трябвало да си пъха носа в забранената кутия - безгрижно отвърна Фандорин, усмихвайки се при мисълта, че утре светът ще се разшири извън пределите на втръсналия му апартамент. - Няма да се забърквам в нищо. Просто ще се повозя малко.

На следващия ден, 11 април, в три след пладне, загърнат в топло палто с яка от овча кожа, но без шапка, защото главата му трябваше да стои на студено, Ераст Петрович се изтърколи през портата. Маса го изпрати с церемониален поклон, изрече защитна сутра и три пъти го прекръсти.

Клатейки ръчката, Фандорин бавно пое по своя „Малий Успенский (или Сверчков) переулок" до „Болшой Успенский", като с любопитство се оглеждаше наоколо.

Чувстваше се не като Урасима Таро, а по-скоро подобно на героя от романа на Хърбърт Уелс „Спящият се събужда ". Мистър Греъм се събужда след продължителна летаргия през 2100 година и не познава добрата стара Англия, защото в нея не е останало нищо старо, нищо добро и много малко английско.

Подреденият богаташки квартал, преди толкова спретнат, изметен и поддържан, изглеждаше като морски бряг след цунами, когато вълната вече се е отдръпнала, но е оставила на сушата купища мръсотии, отломки и трупове на дребни животни.

Направо на тротоара два плъха спокойно оглозгваха мъртва котка. Отлична алегория на това, което се е случило с Русия, помисли си Ераст Петрович: който е бил нищо, е станал всичко [19] Алюзия с последния стих на първия куплет на „Интернационала" - „кто был ничём, тот станет всём" - в руски превод .

По „Чистопрудний булевард" дрънчеше чуден трамвай, който приличаше на отрупано с грозде блюдо – толкова нагъсто висяха пътниците от площадката, стъпалата и дори по буферите.

Разхайтено премина взвод войници, неизвестно защо винтовките им бяха нагоре с прикладите и не говореха руски. Май бяха латвийци. Странно.

От булеварда Фандорин сви по „Покровка", окичена с червени транспаранти, изписани с разкривени бели букви. Срещу Успенската църква, прекрасен образец на наришкински барок, на вятъра се люшкаше платнище с предупреждението: „Внимание, другарю! Поповете те мамят!"

Следващият лозунг се оказа прекалено труден за Ераст Петрович, макар че дълго се опитва да го разбере: „Ревпоздрав на I конгрес на Свобжентруда от мъжпролетариата".

Леденият вятър развяваше побелелите коси на пътешественика във времето, по тях падаха дребни снежинки, блестяха със сребърни отблясъци, но не се топяха. Температурата не надхвърляше нулата. Фандорин с усилие вдигна ръка и поправи бялото си шалче. Покрай това, че количката престана да поскърцва, започнаха да се чуват откъслеци от разговорите на минаващите край него хора.

Дама с парижко палто и груб селски шал каза на спътника си:

- Стига си казвал „добри ми господине" по улиците, бе, душице! Ще ни погубиш! Само „добри ми гражданино".

С дребни крачки минаха две старици, едната разпалено крещеше на другата:

- Хайде да идем до Синдиката на кочияшите! Давали купони за галоши!