Борис Акунин - Не се сбогувам

- Вижте, аз съм специалист по късмета. Късмет - това е когато ти се е паднал най-добрият от наличните варианти. От наличните, разбирате ли? - строго отговори Фандорин, като мислено допълни: например, когато ти стрелят от упор в тила и след това само оставаш сакат. - Ако „черният гвардеец", или както там се нарича, ви беше счупил черепа, съпругата ви щеше да остане сама на този свят. Какво щеше да стане с нея?

- Тя сега така или иначе ще умре - Чернишев потрепери, гледайки спящата. - Поля не може без снимката на Мишка. Няма да яде, няма да пие. Ще си изплаче сълзите и ще умре. Но вие имате право. Аз трябва да бъда с нея. Знаете ли, ние сме от четиридесет и пет години заедно и никога не сме се разделяли. Тя тръгна след мен дори на Турската война. Беше милосърдна сестра в лазарета край Плевен.

- Край Плевен?

Фандорин опита да си представи как са изглеждали Чернишеви преди четиридесет години край стените на турската твърдина. Той - млад инженер, а тя - крехка, но явно решителна млада дама.

- И вие ли сте били там? - Александър Ксенофонтович го погледна със същия поглед -на другар от отдавна отминало време. - Господи, защо доживяхме до всичко това?

- Нали питате Господ? - вдигна рамене Фандорин. -Нека той ви отговаря... Хайде да закараме графинята вкъщи. Предполагам, че не живеете далеч?

- Съвсем близо, в „Петроверигский переулок". Но вие самият едва вървите. Сигурно ви е трудно да стоите? Какво ви е?

- Нищо, последствия от раняване. Ако се държа за нещо, мога да вървя.

Те двамата се хванаха за облегалката на стола. Чернишев също не си стоеше много твърдо на краката. Потеглиха.

- Прав сте и за това, че на Аполинария Лвовна в известен смисъл й провървя с безумието - тихо каза генералът. - Тя се намира в безметежен ступор и в това състояние всъщност дори е щастлива. Поне беше така. Но сега ще настане ад...

Фандорин срещна съчувствения поглед на някакъв минувач и сякаш видя тяхната групичка отстрани: двама немощни старци бавно карат полумъртва старица.

И така си беше.

А старицата изведнъж се съживи. И веднага взе неспокойно да шари с ръка по гърдите си.

- Мишенка, къде е Мишенка?

- Вкъщи. Забравихме го вкъщи - отвърна бързо Чернишев и прошепна: - Ако отново започне да крещи по цялата улица, няма да го понеса.

- Вкъщи, да идем вкъщи! - поиска графинята.

Генералът потрепери и промърмори:

- Господи, какво ще стане...

Едва сега Ераст Петрович каза онова, което трябваше да каже от самото начало:

- Ще ви върна снимката и кичура - и се поправи: - Ще опитам да ви я върна.

- Но как? Вие сте в количка. А и къде ли е сега този негодяй?

- Как изглеждаше?

Александър Ксенофонтович объркано започна да изброява:

- Висок. С черен шлифер с пелерина. Широкопола шапка, също черна - тип „Гарибалди", знаете. Черна брада. С една дума - анархист.

- Ще го открия. С тази външност - ще го намеря.

Очите на генерала се наляха със сълзи.

- Знам, казвате го от състрадание. За да ме утешите. Но пак съм ви благодарен. А ако... ако това... се случи по някакво чудо... - в погледа му блесна надежда. - Не ни изпращайте по-нататък. Аз ще заведа Поля до вкъщи. А вие побързайте! Адресът ни е -„Петроверигский переулок", бившата къща на граф Чернишев. Домкомът ни остави портиерското. Ставай, Поленка, освободи стола на господин Фандорин.

Ераст Петрович не се възпротиви. Трябваше да бърза, докато черният Гарибалди не е изчезнал в милионния град.

- Ама как ще го намерите сега? Минаха поне двадесет минути! Оставете, невъзможно е! - извика генералът подир отдалечаващата се количка.

Отговор не последва.

Всъщност беше напълно възможно да попадне на следите на „Гарибалди" и дори не бе трудно. Ставаше дума за забележим субект, освен това опасен. Такъв не просто го забелязват, а дори го изпращат с поглед.

За Ераст Петрович да върви по следите на някого бе нещо обичайно и приятно. Той стигна до „Лубянский проезд" - очевидците бяха казали, че грабителят е тръгнал в тази посока. На кръстовището между Политехническия музей и паметника на героите от Плевен стоеше постови с винтовка и червена лента на ръкава - съветски стражар. Нисшите полицейски служители, както и да се наричат и на каквато и власт да служат, са устроени по един и същи начин: държат се заплашително с онези, които се снишават пред тях и са любезни с тези, които им говорят строго.

Затова Фандорин не излезе на улицата, а повелително подвикна:

- Ей, гражданино, я ела тук!

И нетърпеливо го повика с пръст. Стражарят отиде при него, но го гледаше недоволно. Инвалидът с бял шал не приличаше на началник.