Борис Акунин - Не се сбогувам

Точно така. Засадената с красиви храсти алея водеше към широко отворената порта, зад която се виждаше двор и фронтон с колони. Някога тук имаше богаташки имот с къща,строена след пожара [25] Става дума за опожаряването на Москва по време на нашествието на Наполеон през 1812 г. - Б.пр. , след това – кантората на Асоциацията на банките в Русия. Какво ли е сега? И къде е „Гарибалди"?

Ето го, качва се тичешком по широкото стълбище. Вратата се отвори и се захлопна.

Като че ли това беше. Преследването приключи.

Фандорин разбра това, щом прочете надписа на черната платнена лента, украсяваща оградата: „Индивидуалистко-анархистки артел СВОБОДА".

- Много интересно - промърмори Ераст Петрович. - Я да видим...

От портата излезе някаква баба, която съвсем нямаше вид на индивидуалистка, а още по-малко на анархистка -забрадена с мишо-сива кърпа, с нещо увито в хартия под мишница и тумбеста бутилка в ръка, тя изглеждаше много доволна от нещо.

- За сефте ли? - попита тя. - Не му мисли, Божи човече. Давай през двора, а след туй по зида, по зида, зад ей оная пристройка. Днес дават булгур, оливия. Анархията - тя само за буржоата е люта, а на бедните и потиснати като нас помага. Ей така, без купони, не като болшевиките. Много й се плашат на анархията, не идват, а напразно. Хората са добри, мили, Господ здраве да им дава.

На двора в очите на Фандорин се набиха две картечни гнезда, спретнати от чували с пясък, а от храстите стърчеше дулото на планинско оръдие. Мили били, значи? Така, така.

Той не тръгна „по стената, по стената“, а отиде направо към парадния вход. Там на стълбите седеше и пушеше часовой с черна лента на калпака.

- Виж ти, е такова животно на колела няма - каза той, зяпайки необичайната количка. -Ти, дядо, в артела ли си дошъл?

- Да, мога ли да вляза?

- При нас всичко може. Свобода.

Пазачът се прозя с цялата си жълтозъба паст и му обърна гръб. Може би изобщо не беше никакъв пазач, а просто беше седнал да попуши навън. В картечните гнезда и край оръдието нямаше съвсем никого.

Тук се налагаше да се раздели с чудния самоход. Ераст Петрович вдигна от земята някакъв черен парцал, върза го на фльонга и го закрепи на облегалката. Дано не посегнат да крадат идейната количка. Опирайки се на бастуна, той бавно се качи по стъпалата. Тежката врата се отвори без усилие - движението бе същото, с което движеше ръчката.

В просторния вестибюл от тавана висяха черни знамена с лозунги.

„Цялата власт на безвластието!" - прочете Фандорин. И още: „Собствеността е кражба. П. Ж. Прудон". „Държавата трябва да бъде разрушена. П. А. Кропоткин". „Личността е душата на революцията. Лев Черни" (кой е този - дявол го знае).

Тук имаше и хора. Посред овалното помещение на висок глас си говореха трима: дългокос очилатко със студентски шинел, матрос с картечна лента вместо колан и дребна, скърцаща девойка. Ераст Петрович мислено я нарече „скърцаща", защото тя непрестанно жестикулираше и при всяко нейно движение се чуваше изпукване. Куртката на девойката бе от хромова кожа, панталонът от груба кожа, обувките - с кожени гамаши, на кръста й имаше огромен кобур.

- ...Ако си ми брат, тогава разкарай се с твоя полов въпрос! - сърдито казваше тя с прегракнал гласец. В ъгълчето на плътните й устни стърчеше димяща папироса.

- Това са буржоазни преструвки! - също толкова разпалено възрази очилаткото. -Половото самоизразяване -мтова е неотменим атрибут на свободния човек. И за един истински анархист половият въпрос може да бъде само един. Няма значение кой го задава, брат или сестра. Честно те попитах - получих честен отговор. „Сестро, желаеш ли ме?" „Братко, желаеш ли ме?"

Фандорин не бързаше да тръгва, не защото чак толкова го интересуваше инцестната тематика, а просто се замисли как да действа нататък. Освен това беше полезно да понаблюдава обитателите на сградата. А пък и спорът придобиваше все по-любопитна посока.

- А пък аз смятам, че не е време за полови въпроси, докато не завърши революцията! - възкликна девойката. - И за любов също не е време!

Матросът също си каза думата:

- За любовта не знам, сестро, а срещу природата нищо не можеш да сториш -понякога на човек бая му се ще да се поизклати по братски.

Захили се.

- Глупак си ти, Перчемлия! - подвикна скърцащата.

Очилатият я скастри:

- Полека, Рисче. Правило четири.

Девойката се смути от неясната забележка. Обърна се виновно към матроса: