Борис Акунин - Не се сбогувам

- Извинявай, братко.

Онзи внимателно я потупа с огромната си лапа по рамото:

- Ти ме извини за свинското изказване.

И предметът на дискусията, и нейният тон се сториха на Фандорин странни, но не биваше да губи време.

- Извинете... другари - спъна се той на все още непривичното обръщение. - Тук преди няколко минути влезе един човек с черна шапка и черен шлифер, брадат... Бих искал да поговоря с него.

Матросът се огледа безразлично:

- „Другари" - това е при болшевиките, а при нас всички са братя - когато не са сестри. Имаше някакъв, подмина ни. Не го видях какъв беше. Ей натам като да отиде - махна той по посока на коридора и му обърна гръб - да продължи спора.

- Благодаря..., братко - каза му Ераст Петрович и закуцука към посочения коридор, като внимателно се оглеждаше.

Беше някак озадачен. Леговището на разбойническата анархия не изглеждаше така, както се очакваше. Нямаше никакви безобразия, хората са трезви, подът не е покрит с храчки, никъде не се търкалят бутилки. Странна работа.

От двете страни на коридора се чернееха кожени врати. Обектът би могъл да влезе във всяка от тях, а можеше и да е продължил нататък, към виждащото се в дъното стълбище. Де да можеше да срещне някой също толкова вежлив като онези тримата и да попита какъв е този „Гарибалди" и къде да го търси.

Една от вратите се отвори, излезе мъж само по бяла риза с разкопчана яка, макар че сградата не бе отоплена и по коридора ставаше течение. Жестът, с който мъжът обърса носа си, бе познат на Фандорин: така правят изпечените кокаинисти, веднага след „шмъркането".

Ето това си е по анархистки, помисли си Ераст Петрович, а не тия тук „братя", „сестри", „не е време за любов". Разкопчаната риза също е разбираема - човека го залива гореща вълна от силния прашец.

- Честита линия! - обърна се Фандорин към кокаиниста с обичайното за подобна публика приветствие.

Отговорът дойде неочаквано.

- Ха, господин драматург! - рече звучният глас. - Как ви беше името... Фандорин, нали? Отдавна не сте се появявали.

Мъжът махна ръка от лицето си и то се оказа смътно познато. Миг по-късно в паметта му изплува и името от предишния театрално-кинематографичен живот - Ераст Петрович прекара в онези среди трите години преди войната, чак до неприятната случка в Баку.

Актьорът Громов-Невски - ето кой беше това. Човек със средна дарба, не го вземаха в първокласни трупи - смяташе се, че преиграва, прекалява с ефектите, но охотно го канеха в сборни трупи за гастроли, за ролите на герои-любовници. Беше едър, шумен - напълно подходящ за провинцията. Видимо стискайки зъби (от кокаина челюстите се схващат), Громов здраво стисна ръката на Фандорин. Очите му с разширени зеници блестяха с неестествена енергия.

- Къде изчезнахте?

- Бях болен.

- Виждам. Ходите с бастун. Остарял сте.

Но на Громов не му беше интересно да го разпитва, в такова състояние на човек му се иска той да говори. Всъщност и актьорът не се беше подмладил. Физиономията му се беше посмачкала и леко увиснала, бузите му бяха пожълтели.

- Жалко, че ви нямаше. Как блестях само през миналия и по-миналия сезон! Вземах по петстотин рубли за представление. Публиката се побъркваше. През шестнадесета имах три бенефиса. Представяте ли си, стана проблем да ходя по улиците - спираха ме за автографи. Сега също ме познават, ама театрите вече не са същите. Сборни трупи никой не прави, репертоарните поставят някакви глупости - за разни там Пугачовци и Парижката комуна. В днешно време любовта не е на мода.

- Това вече го чух - кимна Ераст Петрович, като си помисли, че тази среща е тъкмо навреме. Громов май е свой човек тук. Със сигурност познава и господин „Гарибалди". Само дето е прекалено приказлив...

- По дяволите театрите - възкликна Громов и широко махна с ръка. - Погледнете само какъв театър е наоколо! Днес целият свят е театър.

Тази сентенция също ми е позната, рече си Фандорин.

- А какво правите при анархистите?

- Аз съм един от тях. Тук ми харесва. Каква драматургия, каква трупа, какви декори!

- И кокаин ли има?

Громов се огледа и понижи тон.

- Това - не. Нали няма да ме издадете? Нашият импресарио гони от трупата, тоест от артела, за водка и наркотици.

- Кой гони?

- Артелчикът. Избираем началник. Не човек, а гранит - с него шега не бива. Самият Арон Воля, легенда на анархизма. Чували сте го, разбира се.

Импозантното име (или прозвище?) не говореше нищо на Фандорин, но в това нямаше нищо странно. През 1918 година в Русия гърмяха имена, за които през 1914 никой изобщо не бе и чувал.