Борис Акунин - Не се сбогувам

Преди около пет години Ераст Петрович бе зърнал за кратко Ленин, болшевишкия премиер-министьр, но останалите съветски министри, там някакви си Тротски, Сверлов, Зержински (и когото там още му бе назовал Маса), те се бяха взели неизвестно откъде.

Арон Воля, легендата на анархизма? Няма да е зле да се научи повече за него и за тукашния контингент.

- Вижте, Громов...

- Викайте ми „Невски" - поправи го артистът. - Тази революционна река сега е много популярна. Смятайте ме за крайцера „Аврора".

И избухна в смях, макар че в какво се изразяваше шегата и какво общо имаше крайцерът не ставаше ясно.

Той е в еуфоричен пик, прецени Фандорин. Трябва да се обработва, преди да е почнал да се спихва. Кокаиновата ажитация продължава не повече от половин час.

- Вижте, Невски - също шеговито, но едновременно с това твърдо продължи Ераст Петрович. - Направете ми екскурзия из вашия зоопарк. Любопитно ми е. Иначе ще ви издам на страшния атаман.

Невски охотно се съгласи. Аудиторията от един човек все пак си е аудитория.

- Знаете ли, че днес Москва е двуцветна, червено-черна, и че в града има две власти, две сили, две гвардии - болшевишка и анархистка? - започна гръмогласно актьорът. -Свалихме монархията заедно с червените, засега ги търпим, но вече е ясно, че те не са много по-добри от царските сатрапи. Искат да установят диктатура на мястото на диктатурата. Но Ленин и Троцки няма да успеят! - мощен юмрук разсече въздуха. - Само в Москва има петдесетина черногвардейски комуни, артели и отряди! „Ураган", „Авангард", „Смерч", „Лава ", „Буря", „Буревестник" и, разбира се, нашата „Свобода"! Болшевишкият Моссъвет заседава на Тверская, а нашият „Дом на анархията" е на пет минути пеша - на Малая Дмитровка, в бившето Търговско събрание. Почти цялата младеж е за нас! Работниците също. О, как само говорих на Трьохгорка! Как ме слушаха, как ме посрещаха! Болшевиките - те са счетоводители на революцията, а ние сме нейните художници! Масите ще тръгнат след нас! Тук, в артела „Свобода ", има петдесетина братя и всички са юнак до юнака!

Време беше да подбутне оратора в конструктивно русло.

- Преди малко видях тук да влиза един доста колоритен тип, истински художник на революцията. С романтичен шлифер в черно и широкопола шапка. Познавате ли го?

Невски заряза възвишения тон.

- Почакайте... За вас се говореше, че не сте само драматург, а също така и детектив -актьорът хитро присви очи. - Я си кажете. Разследвате някакво престъпление ли? При нас в това няма нищо чудно. В артела е пълно с престъпници. Опишете ми този, когото търсите.

- Нали ви казах: брадат, дълъг черен шлифер, особена черна шапка. Преди пет минути е минал през вестибюла в тази посока.

Невски почеса месестата си брадичка, изсумтя.

- Да вървим. Искам да ви покажа нещо.

Той отвори вратата на доста голямо помещение, цялото пълно със закачалки.

- Това тук е нашата съблекалня, тя също така е и склад за дрехи. Преди да свършат дървата, когато сградата още се отопляваше, всички наши оставяха тук горните си дрехи. Ама елате тук де.

Фандорин докуцука до вратата и надникна. Там висяха редици черни шлифери с пелерини. Горе на рафтовете за шапки беше пълно с шапки а ла Гарибалди.

- На шивачите-анархисти от комуната им в Трьохгорка им хрумна да ушият униформа за „Черната гвардия". Пратиха ни сто комплекта под формата на братска помощ. Но Воля каза, че мундирът - това е признак на принуда. Шлиферите и шапките останаха тук. Който няма какво да облече - носят ги. И брадати също имаме много. Анархисти - какво искате... -Громов изведнъж някак угасна и се спихна, подобно на пробита гума. - Добре, Фандорин, вие тук се разходете сам. Надникнете в „Храма за четене". Когато реквизирахме къщата, Воля нареди да се изхвърли цялата финансова литература от банковата библиотека и вместо нея домъкнаха анархистка класика... Доста неща имаме. Ще видите...

Той вяло махна с ръка и си тръгна. Дозата не му стигна за кой знае колко време, помисли Ераст Петрович. Съвсем се е скапал от смъркане този „герой-любовник".

Фандорин продължи сам, подпирайки се на бастуна и от време на време на стената. На всеки двадесет-тридесет крачки се налагаше да си почива. Най-много сили отиваха за опитите да не се ядосва. Тъй като енергията Ки се е изчерпала, трябва да се уча да живея без нея, внушаваше си Ераст Петрович. Защото е казано: „Благородният мъж презира немощта на тялото, а онова, което не може да излекува - него го смята за здраве".