Борис Акунин - Не се сбогувам

Той се заслуша в разговорите на околните в опит да разбере какво се е случило.

В тълпата приказваха:

- Дядката сам си е виновен. Първо, няма какво да се фукляви с генералски лампази, сега не е старият режим. Второ, щом има реквизиция - стой мирно. Можеха и да го пречукат на място за съпротива. За „черните" това си е нищо работа.

- А този Миша, какво, прибрали ли са го? Ами генерала с какво го фраснаха? -разпитваха онези, които бяха дошли по-късно. Отговаряха им, картината постепенно се изясни.

Възрастната двойка била спряна от някакъв черногвардеец-анархист. Видял, че жената носи златен медальон с диаманти, и й го прибрал. Генералът опитал да си го вземе обратно - и си спечелил удар с дръжката на пистолет по главата.

През това време удареният се надигна от земята, прегърна плачещата дама, но тя го отблъскваше, не спираше да нарежда за Мишенка. Старецът беше висок, породист, с посивяла брадичка, която някога се бе наричала „еспаньолка ", а сега бе декласирана в „козя" или дори в „парцал".

- Господа, за бога! - каза бившият генерал. - Догонете го, помолете го! Това е единственото, което бе останало на Поля. Аз и сам бих го сторил, но ми се вие свят, краката не ме слушат.

- Диамантен медальон ли? Ще ти го върнат, как не, има да чакаш. Радвай се, че не са те пречукали – отговаряха му околните.

- Не става дума за медальона! Да си го задържи! В него е снимката на нашия покоен

син и кичур от детската му коса.

- Виж ти, синчето им е умряло - съжали го някаква жалостива жена. - Вземете го догонете този злодей. Защо му е снимката? - обърна се тя към един мъж.

- Аха, ами тичай да го гониш. Все още ми се живее -махна с ръка мъжът.

Всички вече се разотиваха, удовлетворили любопитството си. Само по себе си събитието явно беше нещо нормално.

Не след дълго край злощастната двойка остана само Ераст Петрович.

- Сложете дамата да седне - каза той. - Всеки момент ще припадне.

- Да, да, благодаря.

Генералът внимателно заведе жена си до стола, сложи я да седне и тя изведнъж загуби сили, отпусна се. Похлипа малко, размърда устни, притихна. Унесе се.

- Защо не внимавате? - попита Фандорин. - Ходите с генералски шинел, с лампази. И златният медальон е бил отвън.

- Шинелът и лампазите са от нищета. Няма какво друго да облека - старецът не спираше да бърше кръвта с кърпа, но тя продължаваше да тече. - Разменихме целия останал гардероб за храна, а това никой не го иска. Колкото до медальона... Разбирате ли, Миша беше единственият ни син, роден много късно, вече бяхме загубили надежда. Той бе смисълът на живота на Аполинария Лвовна. Миша загина край Таненберг.

- Къде?

- В Източна Прусия, където падна цялата гвардия, помните ли? Миша тъкмо се бе озовал в полка и още в първия бой... Оттогава Поля стана малко... доста зле – генералът деликатно докосна с показалец слепоочието си. - Пъхна в медальона последната снимка на Миша и детския му кичур. Денем седи, гледа снимката, държи кичура и е тиха. Нощем не се разделя с него, стиска го в юмрук. А преди малко на улицата също започна да го гледа. Аз следобед винаги я извеждам да подиша въздух. А в този момент изникна този черният. Видя я и го сграбчи...

Старецът се присети:

- Моля да ме извините, не се представих. Александър Ксенофонтович Чернишев. Бивш професор в Николаевската инженерна академия. Уволних се още преди войната заради възрастта ми.

Фандорин също се представи. Двамата се поклониха.

- Позволете да погледна раната ви, графе - каза Ераст Петрович. - Вие сте от графовете Чернишеви, нали?

- Имам това нещастие - усмихна се тъжно Александър Ксенофонтович, като махна кърпата от раната. - Затова и съм лишен от купони за хляб. Райсъветът постанови да не се дават на титулуваната аристокрация. Впрочем на бившите генерали също не се полагат, така че съм „двойно лишен", както се казва сега. Нещо като незаконороден евреин, ако се изразяваме като при стария режим.

Фандорин огледа удареното място.

- Ударът е бил силен, но ви е засегнал само странично. Тук има доста кръвоносни съдове, затова кърви толкова. Кожата е цепната и имате сътресение, разбира се, но ще се размине без шевове. Само трябва да се дезинфекцира и да се превърже. Смятайте, че ви е провървяло.

Генералът сухо се засмя:

- Провървяло ли ми е? Знаете ли, през тринадесета, когато се пенсионирах, с Поля решихме да го отбележим с околосветско пътешествие. В Сан Франциско изпуснахме парахода за Шанхай, а през нощта той се сблъска с товарен кораб и потъна заедно с всички пътници. Бяхме направо поразени от късмета си. А след това неведнъж съм си мислил: ех, какво щастие щеше да бъде, ако бяхме се удавили в нашата чудесна каюта в първа класа и не бяхме видели нищо от онова, което последва...