Борис Акунин - Не се сбогувам

Някакъв очевидно криминален тип се оплакваше на приятел:

- На мен, стария каторжник, да ми дадат седем квадрата жилищна площ?! Контра си е тоя и толкова!

Тук си трябва преводач, помисли си Ераст Петрович. Дръпна ръчката и заскърца нататък по нащърбения тротоар.

Ресторантът на Петров, който той познаваше от преди, бе сменил името с ново: „Който не работи, не трябва да яде". На вратата висеше странно съобщение: „Обслужват се само членове по документи". Отдолу на ръка бе дописано: „Не даваме лъжици и купи срещу съдрани шапки". Явно същите тези членове крадат лъжиците и купичките и по тази причина на влизане им събират шапките, издедуктира Фандорин.

Но надписът на магазина за мъжко облекло „Париж и Виена" не се поддаде на дешифриране: „Всички стоки срещу размяна. Пари не вземаме!" Как така: магазин, а пари не вземат?

През дългото време в безсъзнание на Ераст Петрович му се бяха явявали доста причудливи видения, понякога много обемни и ярки. Изведнъж го обзе подозрението, че всичко това също е халюцинация: немосковската Москва, трамваят с гроздове от хора,абсурдните надписи.

Дявол знае, всичко може да се случи. Но още великият Мондзаемон [20] Тикамацу Мондзаемон - японски драматург (1653-1725) - Б. пр. е казал: „Животът е просто тъжен сън, който сънуваме". А освен това един благороден мъж не изневерява на правилата си дори насън - сънят може да се окаже реалност!

Изведнъж минувачите започнаха бързо да пресичат на отсрещната страна на улицата. Някакъв чичка се обърна към сакатия в количката:

- Давай да те бутам, старче. Чека идва!

Насреща му вървяха трима с червени ленти: единият с голям дървен кобур и двама с пушки през рамо.

Чека? Ах, да. Маса спомена за това. „ЧК" - това е някаква абревиатура. Наскоро учредена червеногвардейска Охранка [21] Охранка - тайната полиция в Руската империя до 1917 г.- Б. пр. . Маса обясни, че червеногвардейската полиция все пак била горе-долу нормална, поне идвали със заповед. А имало и някакви „черногвардейци" - те грабели без каквито и да било заповеди, случвало се дори направо на улицата, посред бял ден. Извършват обиски, арести, реквизиции.

- Не, не, благодаря - сухо благодари Ераст Петрович на добрия самарянин, стреснат от думата „старче".

Освен това му беше любопитно да види представителите на новата власт. Тя се наричаше „съветска" - Маса не му обясни смисъла.

- Аха! Инвалидът ще да е наясно - каза човекът с маузера, щом се доближиха. - С такъв стол далеч не можеш да стигнеш. Дядо, я кажи, къде тук е бившата къща на Акселрод? Глей, имаме постановление - той размаха лист хартия.

Тези да не са се наговорили, ядоса се най-накрая Фандорин.

- Аз, уважаеми, дори нямам деца.

Понечи да го подмине, но червеният жандарм сграбчи облегалката на количката.

- Ти с кого говориш, бе? Я си дай документите!

- Стига бе, Коритов. Какво се заяждаш с безногия -каза другият. - Майната му. Дай да питаме ей оная бабичка.

„Маузерът" напсува Ераст Петрович на майка, но отдръпна ръка. Чекаистите, или както там се наричаха, продължиха нататък с постановлението си, а Фандорин гледаше подире им, поклащайки глава. Не можеше да си представи сътрудник на Охранното отделение или на Корпуса на жандармерията да псува на публично място.

Щом червеногвардейците са „горе-долу", какви ли са „черногвардейците"?

Не му се наложи да чака дълго, за да получи отговор на този въпрос. Пет минути по-късно, след като стигна с превозното си средство до „Маросейка", изследователят на революционна Москва видя пред себе си групичка хора и чу доста неприятен звук, който никога не оставяше Фандорин равнодушен - отчаян женски плач. За него бе немислимо да продължи напред, без да разбере причините за толкова интензивна проява на мъка.

Ераст Петрович намали, но както бе седнал, виждаше само гърбове.

- Мишенка, върнете ми моя Мишенка! - виеше някаква жена, по-точно възрастна дама, защото гласът бе прегракнал, а ако се съдеше по говора, жената очевидно не беше от простолюдието.

За в случай, че реши да слезе от количката, Маса го бе снабдил с бастун. Опрян на него, Фандорин стана, проправи си път напред. На земята, хванал се за главата, седеше старец със сив шинел с алени ревери и панталон с генералски лампази, но при това беше обут не с ботуши и дори не с обувки, а със закърпени плъстени подобия на ботуши. Той притискаше ръка до главата, през пръстите бликаше кръв. До него от крак на крак пристъпяше старица с някога прилично, но доста овехтяло палто. Беше дребна, съсухрена, с посивели букли и не спираше да повтаря: „Върнете ми го, върнете ми моя Мишенка! Пуснете го! Много ви моля! Къде е моят Мишенка!?" Дамата явно не бе на себе си. Прилича на момиченце, на което са отнели куклата, само че много старо момиченце, помисли си Фандорин, мръщейки се. Гледката беше тягостна.