Ахмед Юмит - Патасана

От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?

Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.

Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?

30

Втора плочка

Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.

Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.

Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.

От моите предци, изпълнявали занятието на дворцови писари, познавам само дядо си Митанува и баща си Арарас. И обичам дядо си Митанува повече от баща си Арарас. За мен Митанува не е само дядо; той ми е учител и приятел, той е човекът, направил от Патасана Патасана. Дядо ми Митанува бе толкова дружелюбен, добросърдечен и лъчезарен, колкото

6 Хетски цар, живял между 1270-1322 г. пр.н.е., при който хетското царство достига най-голям разцвет. - Б. пр.

31

баща ми беше студен и безчувствен. Странно е дори да си помислиш, че е възможно две същества, коренно противоположни едно на друго, да са баща и син. Колкото до мен, аз приличам и на дядо, и на баща си. По отношение на чувствата приличам на дядо, по отношение на разума - на баща си. Представяте ли си колко ужасно е това? Каже ли ми сърцето да направя нещо, разумът ми казва да не го правя. Което разумът ми намира за благородно, сърцето ми намира за лицемерие; каквото сърцето ми намира за правилно, разумът го определя като престъпно. Едната половина от мен е по-необуздана и по-пламенна от пролетния вятър, другата е по-безчувствена и по-сковаваща от зимния мраз. Едната половина от мен се вслушва във вътрешния ми глас, другата - в науката и наложените ми знания.

Години наред въплъщавах две отделни създания: гледат в една посока, ала виждат съвсем различни неща. Опитвах се да изпълнявам желанията и на двете, но за жалост не успявах да бъда изцяло нито едното, нито другото, а се лутах постоянно между тях. Ако ми беше по силите, щях да пропъдя бащината половина и да заприличам напълно на дядо, но не можех. Каква зла участ, че боговете ми бяха отредили да съвместя тези две противоположности! Понеже бях лишен от волята да им се съпротивлявам, опитвах се да ги потискам. И макар да вярвах, че съм го постигнал, в крайна сметка разбрах колко съм се лъгал от самото начало.