Ахмед Юмит - Патасана

21

Дори да се съмняваш във всичко друго, знай, че тези плочки не съдържат нито една лъжа. Разказах за страховете и за смелостта си, за добрите си дела и за злодеянията си, за вярата и за съмненията си, за състраданието и за ненавистта си. После претеглих мислено думите. Махнах безвкусните, неверните и преувеличените. Исках човекът, който чете признанията ми, който държи изповедта ми в ръцете си, да не се отегчи и да ги прочете на един дъх като легендата за бог Телипину. Дори да не съм успял да опиша добре мислите и чувствата си, бъди сигурен, че написаното не съдържа нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис; с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса5 и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но с дребни души, които преливат от гордост, колкото повече ги ласкаят. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш.

Страннико, ти, който ще узнаеш тайните ми, не знам дали си царска особа или благочестив духовник с милозливо сърце, или тиранин, умник или глупак. Надявам се да си добър човек. Надявам се сърцето ти да е изпълнено с любов и смелост. Надявам се да си достатъчно прозорлив да разбереш прочетеното и да се поучиш от разбраното. Надявам се да разкажеш и на други какво си прочел. Надявам се хората да шепнат разказа за мрачната ми орис от ухо на ухо, да я преведат на всичките езици на Ефрат, да я напишат върху плочки и да я предават от стари на млади, та децата да израстват с тази легенда. Навярно тогава хората ще започнат да се държат разумно, ще загърбят тиранията и ще има по-малко смърт и по-малко болка.

5 Последният владетел на урартското царство, създадено през IX в. пр.н.е. с център езерото Ван в планинската област между Мала Азия, Кавказ и Месопотамия и завладяно от Мидия в началото на VI в. пр.н.е. - Б. пр.

22

Втора глава

Току-що съобщената и болезнена новина хвърляше сянка върху лицето на Есра, докато стоеше пред вратата и гледаше как джипът на капитана бързо се отдалечава. Слънцето още не беше достигнало апогея си, но цялата долина вече се къпеше в зноя му. По тези земи сутрешният хлад продължава най-много до закуска; след вледеняващия студ на нощта, който смразява хората до кости, идва зората, обагря черното небе в пепелявосиво, а после в оранжево. А подаде ли слънцето носа си над хоризонта, кратката прохлада свършва и на нейно място се спуска адска жега. Градините, засенчени от короните на орехите, сливите, кайсиите и черниците, полята с памук и царевица, оградени с големи камъни, селата с кирпичените им къщурки, неподвластните на времето стени на крепостта и древният град - с рухналите дворци, храмове, барелефи и безброй тайни, служил стотици години като столица на хетското царство - се раз-жарват яростно.

За да се спаси от жегата, археологическият екип започваше работа преди изгрев-слънце, преди благоуханната мъгла, надигаща се от Ефрат, да се стопи в огромната синева на небето. Оставяха инструментите преди пладне и продължаваха чак в късния следобед, когато гневното слънце най-сетне се успокояваше и тръгваше да се спуска зад хоризонта. Едва тогава археолозите се връщаха на разкопките. Днес обаче бе петък - почивният им ден; ден, в който дори най-нерелигиозните работници отиваха в града да се помолят. Тогава поверяваха разкопките на бившия контрабандист Село с двуцевната му пушка. Именно затова тази сутрин Ешреф събуди Есра. Всеки друг ден от седмицата щеше да му се наложи да я търси на разкопките.

Докато наблюдаваше джипа, на Есра и се искаше капитанът да не я бе намирал, да не беше донасял вестта. Колкото повече я обмисляше, толкова по-ясно осъзнаваше до каква катастрофа заплашваше да доведе убийството на хаджи Сетар. И всяка прокраднала се в ума и подробност сломяваше все повече духа

23

и и отприщваше песимизма и. Сякаш капитан Ешреф и отне доверието, което изпитваше към него. Само преди няколко минути тя показа решимост, ала сега тази решимост се разнасяше по-бързо от облака прахоляк, вдигнал се зад джипа и тутакси отлетял. Обзе я безпомощност, все едно бе момиченце, оставено сам-само в чужда страна.

Ешреф беше прав - Есра не можеше да твърди със сигурност, че познава хората по тези земи. Вярно, през последните десет години живееше с местните хора от различни части на Югоизтока по два-три месеца, докато траеше летният сезон на разкопките. През това време гостуваше в домовете им, надзираваше работниците на разкопките, помагаше на жените да раждат и присъстваше на сватби. Виждаше невежеството им, щедростта им, бедността им, дребното им лукавство, искреността им и колко безпощадно се унищожават един друг. Ала все още не бе прозряла загадката на упоритото им мълчание, неизменно тлеещо по тъмните им, изгорени от слънцето лица. Не разбираше дали крият невежество или арогантност зад това мълчание на потъпканите, което всички - и жени, и мъже, и млади, и стари - носеха като застинала маска. През тези десет години не успя да разбере как гледат на живота, какво всъщност подбужда постъпките им и какви са възгледите им. Живееха в една и съща страна, но за нея те бяха чужденци, чиито ходове не съумяваше никога да предвиди. Именно тази неяснота подклаждаше тревогата и още откакто започнаха неприятностите заради Черната гробница. Положението се бе поуспокоило благодарение на решителната намеса на капитан Ешреф и умението на хаджи Сетар да усмирява всички. Сега обаче новината за смъртта на хаджи Сетар възроди и дори задълбочи тревогата и. Незнайно защо си представяше само най-лошите възможности. От ужасни по-ужасни сцени се мяркаха пред очите и - как местните въстават срещу археолозите, хвърляйки цялата вина върху тях; как, понесли окървавената риза на хаджи Сетар, замерят с камъни разкопките, надавайки възгласи „Аллахюекбер“, както бе видяла в съня си снощи; как залавят всички