Ахмед Юмит - Патасана

10

досещаше чий е. Едва когато отвори вратата и се взря в свенливите тъмни очи, осъзна, че и говори капитан Ешреф.

Капитан Ешреф стоеше на крачка от прага. Още щом го видя, по устните и се разля усмивка. Не обичаше униформи, ала върху тялото на капитан Ешреф грубата зелена материя изгубваше предназначението си и приемаше вид на нормално облекло. Есра си спомни как като гимназистка в Истанбул се присмиваше на момичетата, които излизаха с момчета от военното училище, наричайки ги „идиотки, запленени от претенциозни униформи“. Сега обаче не се срамуваше, че е станала като тях. Смяташе, че по време на разкопки подобни връзки влияят зле на работоспособността и, но продължаваше да изпитва интерес към този висок, силен и същевременно свенлив военен капитан.

Преодоляла сутрешната изненада, Есра се разтревожи от външния си вид. Беше се появила пред капитан Ешреф, без дори да се погледне в огледалото, да приглади косата си и да види дали изглежда прилично. Сутрин лицето и обикновено беше подпухнало, а очите - зачервени. Тази сутрин обаче притесненията за външността и бяха безпочвени. Несресаната коса, спускаща се над челото и, придаваше невинно изражение на лицето и, а големите лешникови очи блестяха миловидно под натежалите от съня клепки.

Есра притежаваше красота, която не биеше на очи от пръв поглед - по-скоро беше красота, разкриваща се постепенно с времето. Беше подминала трийсетте, но имаше деликатно лице, все още не посмяло да се осея с бръчици, големи очи с цвят на мед под кафяви мигли, а между малкия нос и фината, леко асиметрична брадичка - устни, нито плътни, нито тънки, готови еднакво охотно и да заговорят, и да целунат. Заговореше ли, привидно несиметричните и устни придаваха детинско изражение и миловидност на сериозното и лице. Тя обаче не го забелязваше, защото не се смяташе за привлекателна.

Капитанът поздрави Есра с попресилен усмивка.

11

- Съжалявам, че те събудих - подхвана, подбирайки с мъка думите. - Пробвах да се обадя на мобилния ти телефон, но беше изключен.

- Нощем го изключвам - обясни младата жена. - Но няма значение, че ме събуди. И бездруго ставам по това време. -Едва след тези думи Есра забеляза разтревоженото изражение на капитана. - Какво става? Какво се е случило?

Въпросът и само накара блуждаещите зеници на Ешреф да зашарят още по-бързо, докато се опитваше да не отмества поглед от лицето и. След известно колебание лошата новина се изтърколи от устата му.

- Хаджи Сетар е мъртъв.

Думите му поразиха Есра като удар. Пред очите и изплува белобрадото усмихнато лице на хаджи Сетар, увенчано с фес с пискюл като на арамейски духовник, живял хиляди години.

- Мъртъв?

Всъщност беше чула ясно какво и казва капитанът, но искаше да е сигурна.

- Да, умрял е тази сутрин. - На капитана очевидно не му олекна, че е съобщил новината. Гласът му тежеше не само от униние, породено от бедата; мрачният му тон подсказваше, че е на път да се сбъдне зловеща поличба. - Паднал от минарето. Както всеки петък, и тази сутрин се качил на минарето да призове към молитва…

Паднал от минарето? Значи е било нещастен случай! Есра усети как бремето на скръбта и олеква.

- На тази възраст не е трябвало да се качва на минарето -прошепна тя.

Капитанът поклати тъжно глава, сякаш прочел мислите и.

- Едва ли е нещастен случай. Смятаме, че някой го е хвърлил оттам.

- Сигурен ли си? - възкликна младата жена с нескрита тревога в гласа.

- Парапетът горе на минарето е доста висок, няма как просто да залитне и да падне. Някой го е хвърлил…

12

- Но това са предположения? - опита се да възрази тя.

- Не само - отвърна извинително капитанът. - Хората, събрали се за сутрешната молитва, са видели монах в черно да побягва от джамията.

Невероятно… Хаджи Сетар, хвърлен от минарето, монах в черно бяга от мястото… На Есра и беше трудно да осъзнае случилото се.

- Чакай малко, Ешреф бей… - прекъсна го тя. - Обърках се. Да влезем вътре и да обсъдим всичко от самото начало.

За миг по смуглото лице на капитана се изписа колебание. После той кимна и се обърна към редника, който го чакаше с пушка в ръце пред джипа, паркиран отпред.

- Не мърдай оттук! - извика му. - Тръгваме скоро.

Войникът тутакси застана мирно и извика в отговор:

- Да, капитане!

Есра отстъпи, за да влезе капитанът, и преди да затвори вратата, очите и се насочиха към Ефрат, ширнала се в далечината зад младия войник. Реката, обагрена в розово от утринните лъчи, течеше тихо във все същото хилядолетно корито.