Ахмед Юмит - Патасана

24

членове на екипа и ги погребват живи в подземията на древната крепост под Черната гробница…

Тя размаха яростно дясната си длан, сякаш да прогони зловещите картини, и зашепна:

- Трябва да запазя спокойствие, трябва да запазя спокойствие…

После внезапно се уплаши, да не би някой да забележи странните и жестове и да я чуе как си говори сама. Влезе бързо вътре, но още щом пристъпи в стаята, се разколеба. Защо не каза на другите какво става? Ако се налагаше да вземат решение, беше редно всички да участват, а освен това така тя нямаше да носи цялата отговорност. Тази мисъл я успокои, но вътрешният глас и нашепна, че греши. Тя, Есра Бейхан, беше ръководител на разкопките и на нея се падаше задачата да реши. Всъщност дали разкопките ще спрат, зависеше от така наречения упълномощен археолог. За разлика от ръководителя на разкопките упълномощеният от правителството археолог беше нещо като официален надзорник - той инвентаризира находките, той отговаря за чуждестранните археолози. В неговите правомощия влизаше и да прекрати разкопките, ако прецени, че е необходимо. За щастие, упълномощен археолог на тези разкопки беше Кемал. Всъщност не ставаше въпрос за съвпадение. На разкопките предишната година Кемал, служител на Истанбулския археологически музей, се срещна с фотографката Елиф и се влюби в нея, затова сега, с помощта на влиятелни хора в министерството, си бе осигурил поста. Често казано, Есра остана доволна, че ще работи с Кемал. Двамата се разбираха добре, а и той и беше стар приятел и нямаше да и се бърка в работата. Ако вместо Кемал бяха назначили някой бюрократ, каквито бяха повечето упълномощени археолози, в какво ли положение щяха да се озоват? Сигурно щеше да прекрати незабавно разкопките. Но пък дали това не беше правилното решение? Беше извършено убийство и то навярно застрашаваше не само разкопките, но и живота на членовете на екипа. Всеки от тях, разбира се, имаше право да изрази мнението си дали разкопките

25

да продължат. Като ръководител обаче тя трябваше да прецени вариантите и да ги представи на колегите си. От друга страна, рискуваше да изтълкуват поведението и като слабост и да ги разколебае.

Застанала нерешително в средата на стаята, забеляза кутията цигари върху малката масичка до леглото и без да се замисля, тръгна към нея. Издърпа припряно една цигара и установи, че пръстите и треперят. Отврати се от мислите, пробягващи през ума и, от безпомощността, която чувстваше, и от разтрепераните си ръце. Измъкна цигарата от устата си и я захвърли върху масичката, сякаш тя бе виновна за всичко. Не и трябваха цигари. Длъжна беше да се овладее; паникьосаше ли се, разкопките, първите разкопки, които ръководеше, щяха да пропаднат. Неуспехът и щеше да се отрази зле не само върху кариерата и в университета, но и да разочарова уважаваните и учители, като Бенидже ханъм, която я насърчи да поеме ръководството на разкопките, и президента на истанбулския клон на Немския археологически институт, професор Кренкер - колега, който винаги я бе подкрепял. И какво ще каже на Елиф? На Теоман? На Кемал? Тези млади хора работеха от две години с нея по проекта. Писмената кореспонденция, молбите за разрешение, усилията да намерят спонсори, установяването на контакти с чуждестранни археолози - всичко това им отне дълги месеци. Ами чужденците в екипа им? Как ще им обясни положението? Ще извика Тимъти и Бернд и ще им каже: „Заради някакви глупави суеверия се налага да си съберем багажа и да си тръгнем точно когато открихме вероятно най-стария неофициален писмен документ в световната история“. По-опитният Тимъти навярно ще се съгласи донякъде с нея, но Бернд? Бернд от самото начало се опитваше да я измести и я намрази, понеже плановете му удариха на камък. Сега сигурно щеше да я вземе на подбив. Нищо чудно да напише писмо до Немския археологически институт - организацията, финансираща повечето от разходите им, - че ръководителят на разкопките, избран от Истанбулския университет, е провалил всичко. Не, не… Не биваше да оставя

26

работата недовършена. Екипът и трябваше да види ръководител, сигурен в себе си, иначе всичките и усилия щяха да отидат на вятъра. Беше важно най-напред да си възвърне изгубената увереност или поне спокойствието, което я изпълваше вчера, когато си легна.

Сигурно сутрешната сънливост бе виновна, задето ненадейната доза лоши новини я разтърсиха толкова силно. Сети се, че още не си е измила лицето, а това щеше да и помогне да си събере мислите. Излезе решително навън и тръгна към чешмата под лозницата в малката градина. Пусна водата и започна да си плиска лицето. Погълнала нощния хлад, водата беше леденостудена. Ала Есра не усещаше студа - изми си лицето и се наплиска зад ушите и по врата. За съжаление, нищо не се промени. Болезненото безпокойство, бушуващо в нея, не изчезна; не стихнаха и въпросите, жужащи в ушите и. Опита се да ги пренебрегне. „Добре си, добре си“, каза си, клатейки глава. Но знаеше, че не е добре; нещо повече - безпокойството е изписано по лицето и. Имаше опасност да се разкрещи при най-малката провокация. Върна се в стаята си. Очите и пак се спряха върху пакета цигари и неспособна да им устои, извади една и я захапа. Запали я припряно, затвори очи и дръпна няколко пъти. Горчивата миризма на тютюн изпълни стаята. Когато отвори очи, Есра видя как пепелявосивият дим се носи към тавана. Жадно всмукна още два-три пъти от цигарата, сякаш да не прахосва дима. Погледна си ръцете - продължаваха да треперят, но сега се чувстваше по-добре. Седна на стола, откъдето капитанът бе станал преди малко, и се замисли.