Въпреки обвиненията на Орхан Есра всъщност не споделяше мнението на баща си по въпроса. Баща и твърдеше, че е влюбен в Нилгюн, но някога бе изпитвал същите чувства и към майката на Есра. Любовта му към Нилгюн някой ден щеше да изтлее, както страстта към бившата му съпруга бе залиняла с течение на времето. Дори да не е влюбен в съпругата си, необходимо ли бе да я изоставя в името на мимолетна страст?
188
Та нали двамата се уважаваха, разбираха се и имаха дъщеря, която - както той твърдеше - обичаше с цялото си сърце? В крайна сметка Есра се оказа права. Любовницата, превъзнасяна първоначално от него до небесата, постепенно се превърна в обект на постоянни насмешки. Есра предвиждаше подобен край, но не го споделяше с баща си. Не му го натякваше и сега.
- Май се отнесе нанякъде - обади се Бернд. - За какво се замисли?
- Че не съм завършен човек - отвърна Есра с иронична усмивка. - Май не съм способна да обичам някого задълго. Не съм в състояние да понеса такава близост.
Очакваше Бернд да и отговори с учтива реплика от рода на „О, драга, как изобщо ти хрумна това?“ Германецът обаче не се поколеба да разкрие истинските си мисли по въпроса.
- Не мога да преценя дали си незавършена личност, или не, но несъмнено не си щастлива, защото не си намерила истинската любов.
„Защо пък да не съм щастлива - каза си Есра. - По-скоро те са нещастни. Изборът им ги ограничава, отдалечава ги от истинското щастие, изпълва живота им със забрани. Толкова ли е красиво да поставиш възлюбения в центъра на живота си и да рискуваш да го направи на пух и прах, когато реши да си тръгне? Или да превръщаш живота на другия в затвор, както постъпва Кемал с Елиф?“ Не сподели обаче мислите си с Бернд.
- Какво да сторя? Бог ме е създал такава - отвърна примирено тя.
- Ще се промениш, когато откриеш подходящия човек.
Виж го ти! Осмелява се да я утешава!
- Добре. Колко обичаш съпругата си? - попита Есра, решила да превърне разговора им в игра.
- Много. За нея съм готов на всичко.
Непоколебимото изражение, с което Бернд произнесе детинското си откровение, я разсмя.
- Твърдението ти е твърде общо. Дотолкова, че звучи безсмислено. Ако поиска например да загърбиш кариерата си?
189
- Няма да го направи.
- Да речем, че го направи.
- Не би го поискала, но съм готов да се откажа от кариерата си. Не бих и отказал нищо.
- Нима?
- Разбира се! Веднъж участвах заради нея в митинг против геноцида срещу арменците. Страхувам се до смърт от полицаите, но когато те се нахвърлиха върху три жени, сред които и Вартухи, аз ги нападнах. Поступаха ме, отведоха ме в полицейския участък и едва не ме изключиха от университета. Но не съжалявам, защото станах герой в очите на Вартухи. След онзи ден тя ме заобича още повече.
Решителното изражение на Бернд подсказа на Есра, че говори истината. И все пак не се сдържа да изрази съмненията си:
- Чудесно е да си обект на такава любов, но е и страшно.
- Защо да е страшно?
- Ами ако Вартухи реши да те напусне?
- Няма. Ще ме обича, докато аз я обичам.
- Хайде, хайде! Дори сиамските близнаци не живеят толкова синхронно.
- Не говоря за физическа, а за духовна хармония.
- Ахаа - проточи колебливо Есра. - Е, признавам, че не разбирам.
Бернд я изгледа любопитно.
- Странно! Обикновено жените не мислят като теб. Роман-тичната любов е една от малкото магически думи в живота им.
- Имаш право. Любовта е много важна за жените. И мнозина вярват искрено в нея. Но в крайна сметка извличат повече болка, отколкото радост, а някои я използват да шантажират мъжете. Както и да е… Това е друга тема. Всъщност твоето отношение също ме изненада.
- Защо?
- Не съм очаквала да чуя такава любовна история от германец - обясни шеговито Есра. - Сигурен ли си, че дядо ти не
190
е французин? Или италианец? Да не би някои от роднините ти да са емигрирали в Бразилия?
Бернд се засмя.
- Очевидно не си чела „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте - в закачливия му тон се долавяха и леко обвинителни нотки. - Гьоте е бил непоправим романтик. За него любовта е луда река, която пречиства и извисява душата.
191
Четиринайсета плочка
Едва открих Ашмуникал, първата си любов, и я изгубих. Заскитах безцелно. Храмът остана зад мен, думите на Валвазити останаха зад мен, Ашмуникал също оставаше зад мен. Налагаше се да изтрия спомена за нейния лик, за уханието и вкуса и, за мелодичния и глас и да я забравя завинаги.
Тръгнах из пазара, защурах се като призрак между търговците, робите и купувачите. После се запътих към Стената на пратениците, а оттам - към Водната порта и надолу към Ефрат. Размътените води на древната река имаха цвят на кръв. Краката сами носеха тялото ми по брега. Продължих, докато стигнах мястото срещу малкия остров, където дядо Митанува се бе скрил за три дни и три нощи след смъртта на съпругата си Туна-ви. Паднах на колене и заплаках. Бяха ме учили, че мъжете не бива да плачат. Болката и гневът ми обаче бяха толкова силни, че ми беше все едно. От гърлото ми се изтръгваха сърцераздирателни стонове. Бях ядосан на боговете и на царя. Гневях се на Ашмуникал, макар да нямаше вина, и най-вече се гневях на себе си. Накрая се съвзех, сълзите пречистиха яростта ми и тъмната мъка в сърцето ми. Втренчих се в малкия остров по средата на реката. Призоваваше ме да надмогна участта си, както ковчегът, спасил семейството и животните на шумереца Ур-Напищи по време на Големия потоп, погубил всички други живи същества. Дали и аз като дядо да не се оттегля за няколко дни на острова? Но тогава тайната за любовта ми щеше да излезе наяве. Само бог Тешуб знае какво би ме сполетяло, ако жестокият цар Пизирис разбереше, че съм влюбен в Ашмуникал, неговата млада любовница. Оплаквах изгубената си любов, но същевременно се страхувах от мъстта на царя. Как копнеех дядо Митанува да е до мен в този момент! Той щеше да ме посъветва как да постъпя и да ми вдъхне кураж. Сам-самичък обаче, аз, глупавият, страхлив и жалък влюбен Патасана можех единствено да плача и да теша бурята в сърцето си със сълзи. Опасната ми любов щеше да остане тайна между мен и върхов-
Читать дальше