Ахмед Юмит - Патасана

- Не е ли по-лесно да се обаждаш на съпругата си по телефона, вместо да и пишеш писма?

Есра забеляза как лицето на Бернд поруменя леко.

- Съжалявам - извини се тя учтиво. - Не ми отговаряй, ако не искаш. Просто съм любопитна…

- Защо да не ти отговоря? - Бернд явно не се бе почувствал засегнат. - Говорим и по телефона. Но по-добре успявам да изразя мислите си в писма, а и Вартухи обича да и пиша.

- И тя ли ти пише?

- Не, за съжаление. Не обича да пише. Обажда ми се, когато получи писмо от мен.

Есра се засмя.

- И тогава говорите по телефона?

Бернд също се засмя.

- Да, да, разговаряме, когато се обажда, но по телефона думите звучат… ммм…

- Студено?

- Да, не успявам да изразя чувствата си. Сигурно аз съм виновен. Не съм като другите, които водят съвсем нормални разговори по телефона.

- Не си виновен. И аз бих искала мъжът, когото обичам, да ми пише писма. Но любов като вашата се среща рядко. Съпругата ти е щастлива жена.

Бернд поаленя по-видимо.

- И съпругата ми казва така. Всъщност аз съм щастливецът.

Обърна се към Есра, погледна я и продължи да говори, сякаш се страхуваше, че не му вярва:

- Красотата и ме заплени още щом я зърнах, седнала в градината на Хайделбергския университет. Беше прекрасна - с къдрава черна коса, смугла, с блестящи черни очи. Не знаех обаче, че тя е човекът, когото търся.

186

- Човекът, когото си търсил?

- Нали казват, че търсим сродна душа. Някой, който споделя повечето ни възгледи, чието присъствие ни умиротворява. Някой, за когото знаем, че ще обичаме до края.

„Съществува ли наистина такава любов?“, запита се Есра.

- Оказа се, че за мен Вартухи е този човек - продължи германецът. - Половинката, която ме допълва.

- И тя ли е археолог?

- Да, учихме в един университет. Беше дошла от Франция. Както казах, отначало ме привлече външността и, смуглата и красота. Ала щом я опознах, разбрах, че не мога да живея без нея.

Есра го погледна удивено.

- Откога сте заедно? - попита тя не за да поддържа разговора, а искрено заинтригувана.

- От седем години - отговори германецът със грейнали очи, сякаш си припомня сладък спомен. - А сме женени от три.

- Прости дързостта ми, но седем години са много време. Никога ли не си се отегчавал от нея?

- Не, никога - поклати глава Бернд. - С нея никога не изпитвам отегчение.

- Навярно защото сте разделени често заради разкопките.

- Разделяме се за пръв път. Винаги ходим заедно на разкопки.

Есра го изгледа възхитена.

- Двамата явно сте от рода на изчезващите любовници. Аз започнах да се отегчавам през втората година от брака ми.

- Значи не си открила подходящия човек.

- Честно казано, не вярвам, че такова нещо съществува. Бях влюбена в Орхан, бившия ми съпруг. Ала с времето магията на любовта изтлява.

Замълча. Понечи да добави: „Вероятно просто не съм била готова за брак“, но размисли. Когато му каза, че иска да се разведат, Орхан я обвини в безотговорност и незрялост. Укори я, че върви по стъпките на баща си. Забележките му за баща и

187

разпалиха поредната ожесточена разпра помежду им. Дни наред не си продумаха, но се оказа полезно, защото помогна на Орхан да свикне с мисълта за развода. Орхан беше като Бернд. Непрекъснато повтаряше: „Чувствам се завършен, когато съм с теб“, „Чувствам се като половин човек без теб“. Бе научила къде се корени тази идея от баща си. В „Пирът“, базиран върху лекция, изнесена от Аристофан, Платон разказва как Зевс, изпълнен със завист към андрогините - съвършени човешки същества с по четири ръце, четири крака и две глави, -ги разделя. Оттогава хората цял живот търсят половинките си. Независимо кой говори за такава любов - прочути мислители като Сократ или Платон, или предани любовници като Орхан и Бернд, Есра недоумяваше. Възможно ли е някой да открие себе си у друг? Или да ограничи намирането на своето „аз“ само до един човек? Ами другите житейски сфери - археологията, приятелите, семейството? Безкрайните варианти за общуване и за осъзнаване на по-дълбокия ни потенциал, които светът ни предоставя? Случва ли се наистина две същества, слети в едно, да създадат идеална хармония? Да, двама души понякога изпитват едни и същи чувства, радват се и тъгуват заедно, усещат еднакво вълнение, когато правят любов, мислят, разговарят, работят, слушат музика, но да ги споделят постоянно е възможно само по силата на някакво чудо или ако и двамата се самозалъгват. Да бъдеш винаги в хармония с другия, означава да разрушиш красотата на тази хармония, да я лишиш от смисъл. Според Есра описаното от Орхан и Бернд като „постоянна хармония“ бе равносилно на дълги, отегчителни часове, изпълнени с болезнено познати действия и досадно единомислие.