Александра Маринина - Всичко наопаки

Какво ставаше с мен? Не знам. Може би природата ми не можеше да се примири с присъдата на лекарите и аз просто бях депресиран? Или тя, тази природа бе решила да се укроти и сякаш да заспи, та един прекрасен ден да се пробуди и да започне нов живот, забравила за предишния и без да съжалява за него? Не съм спец по тези въпроси, затова нямам отговор. Мога само да предполагам.

Лятото мина, някои заминаваха на курорт, други се връщаха — всичко минаваше покрай мен, без да ме заинтересува. Наближаваше септември и аз смятах, че Дана вече е в достатъчно прилична форма, за да се върне в гимназията. Но тя нямаше никакво намерение да го прави.

— За нищо на света — отговори твърдо на въпроса ми. — Те ще ме разглеждат и ще ми се подиграват. Не искам да ги виждам.

— Но ти можеш да отидеш в друго училище. Изобщо не е задължително да се връщаш при онези, които веднъж са те обидили.

— Не. И вкъщи съм си добре.

— Ами университетът? Остава ти само една учебна година, после ще трябва да продължиш образованието си. И там ли ще следваш като частен студент?

— Е, институтът е съвсем друго нещо. Там хората са други. А в училище повече няма да стъпя. За нищо на света. По-добре да ходя на спортинг. Ако ходя на училище, кога ще стрелям?

Продължавахме да работим с нея и всичко си вървеше както преди. В края на ноември Анатолий Викторович Николаев каза, че след две седмици ще се състоят състезания, на които съдиите ще бъдат от републикански и международни категории. Аз добре разбирах, че това означава, че съдии от такова ниво имат право да дават квалификационни степени, Дана обаче все още не го разбираше.

— Мисля, че ти е време да вземеш участие — каза треньорът.

— Защо?

— Ще получиш разряд. Най-малко трети, ако удариш петдесет и едно от сто. А ако удариш петдесет и седем — и втори.

— А много ли хора ще има там?

— Много.

— Не, Анатолий Викторович, недейте. Няма да участвам.

Ето на, ново двайсет.

— Дана, не ставай глупава — намесих се аз. — Ти стреляш прекрасно, на тренировки покриваш нормативи на майстор на спорта. Разбирам, че ще се вълнуваш, ще бъдеш нервна, ще се притесняваш — това е нормално, затова на състезания едва ли ще стреляш като за майстор, но за трети разряд — със сигурност. Дори със затворени очи.

— Не.

— Защо не опиташ, а? — примижах хитро.

Тя ме погледна озадачено, после слабо се усмихна.

— Като тогава ли? С тангото?

— Горе-долу. Ще помолим цялото ти семейство да дойде, те ще бъдат зад гърба ти и ти ще разбираш, че всички гледат как стреляш и оценяват ставаш ли за нещо, или не.

Дана помисли малко и кимна:

— Добре. Хайде да опитаме.

Вкъщи си поговорих с татенцето, той прие моя план и следващата неделя рано сутринта цялото семейство в пълен състав, включително Володя и жена му, но без Лена и Костик, с три коли пристигна в стрелковия клуб.

— Работим по програмата на състезанията — обяви треньорът.

Дана, бледа и напрегната, послушно застана на първи номер, а всички ние застанахме зад нея. И петте първи изстрела на първи номер се оказаха несполучливи — нито една счупена чинийка.

— За нищо не ставаш — пренебрежително проточи Юля. — И това ми било спортистка. По-добре да си беше стояла вкъщи и да си беше чела книжките. За твоите забавления само пари се харчат.

— Помълчи — прекъсна я татенцето. — Не бива да й пречиш.

Дана премина на втори номер. Аз приближих, погледнах я в лицето и видях, че момичето преглъща сълзи.

— Виждаш ли? — прошепнах й. — На състезанията няма да има такова нещо. Никой няма да ти каже такива думи. Това е най-лошото, което може да се случи. Ако го надмогнеш и счупиш поне една мишена, никакви състезания няма да бъдат страшни за теб. Спомняш ли си, Анатолий разказваше как един опитен спортист нито веднъж не уцелил на състезания? Не уцелил нито една от сто мишени. Случват се и такива неща. Но от това не се умира. Давай, Дана. Покажи им какво можеш.

И тя им показа, като уцели безупречно останалите двайсет мишени и отстреля достатъчно за втори разряд. Особен възторг у присъстващите предизвикаха нейните изстрели по мишена „бату“ — една от най-трудните. Чинийката лети бързо и с ръба си към стрелеца, почти не се вижда и едва в последните секунда и половина — две се обръща към него с цялата си плоскост. Именно в тези кратки мигове може да се види ясно и да бъде простреляна.

— Но по какво стреля тя? — учудено попита Валентина. — Аз не видях никаква чинийка.

Подробно й обясниха откъде излита мишената, къде долита, къде се обръща и къде трябва да гледа, но тя успя да види „бату“ чак на третия път.