Александра Маринина - Всичко наопаки

Оркестърът свиреше, музиката гърмеше и аз реших да взема кардинални мерки.

— Дана, хайде да танцуваме.

Дръпнах я за ръката.

— Какво, вече?! Не, не мога, страх ме е.

По челото й избиха капчици пот.

— Не, не вече, а още — разсмях се аз. — Там танцува цяла тълпа, да идем, просто ще се включим между другите, без нищо специално. Защо да стоим тук? Скучно е. Хем ще се поразкършим.

— Върви, върви — побутна дъщеря си Михаил Олегович, — Павел е прав.

Измъкнах я в тълпата танцуващи, в самата среда, така че никой да не ни вижда добре, застанах в позиция и започнах предпазливи танцови движения. Музиката не беше много подходяща за танго, но аз импровизирах, измислях стъпки според такта. Никой не ни обръщаше внимание, всички разговаряха, смееха се, някои танцуваха с чаши в ръка, а ние лека-полека се разгрявахме. Нищо страшно не се случваше, аз постепенно усложнявах движенията и с удовлетворение чувствах, че Дана улавя моята танцувална мисъл и се води по мен.

Мина вероятно половин час. У мен узря план и аз изчаквах удобния момент. Оркестърът засвири танго, съвсем различно от онова, с което Дана беше свикнала, но все пак беше танго и ритъмът беше правилен. С рязко движение аз завъртях Дана около себе си, разпръснах тълпата и започнах танца. Тя нищо не разбра, не забеляза, смяташе, че продължаваме да се разгряваме. А аз бях сигурен, че няма да върти глава и да зяпа наоколо. Твърде добре я бях опознал.

Народът още не беше пиян и всички веднага забелязаха, че ние не пристъпваме от крак на крак, а наистина танцуваме. Пространството около нас моментално се освободи. А Дана нищо не забелязваше. Сигурно от уплаха. Правеше грешки, но съвсем несъществени и напълно простими, още повече, че не разваляха общия рисунък.

— Ето, това беше — прошепнах й, когато замлъкна финалният акорд. — А ти се страхуваше.

Тя слисано спря и се огледа ужасена. И тогава буквално ни люшна буря от аплодисменти. Дори ми заглъхнаха ушите.

През тълпата до нас си проправи път банкерът юбиляр и ни прегърна. Веднага някакви услужливи момчета му поднесоха микрофон.

— Дами и господа! Позволете ми да ви представя Богдана, дъщерята на нашия уважаем Михаил Олегович Руденко, която току-що ни зарадва с едно страстно аржентинско танго заедно с партньора си Павел Фролов.

Когато произнасяше името ми, банкерът се позапъна и погледна в листчето си, но аз пак му бях благодарен. Всичко вървеше както трябва. Ако Дана преживее нормално всеобщото внимание на такава тълпа чужди хора, мога да смятам, че съм изпълнил половината от своята задача. Ще остане само да махнем още двайсетина килограма — и край.

Дана се вкопчи в ръката ми и пак се вцепени. Буквално с кожата си усещах как се вкаменяват толкова подвижните само преди минута мускули.

— Престани да се тресеш — прошепнах й на ухото, — всичко свърши. Ти танцува прекрасно. Отпусни се, нищо страшно няма.

След минута вече стояхме до татенцето и Лариса, които едва не се пръскаха от гордост и приемаха поздравления.

— Ау, Ларисочка Анатолиевна, какво чудесно момиче имате…

— Миша, е как можа! Досега да криеш такова съкровище! Защо никога не си я водил с теб?

— Невероятен концертен номер! Жалко, че нашата младеж пренебрегва балните танци, толкова са красиви!

— Коя танцова школа посещавахте, Ларочка? Запиши ми адреса, ще пратя там моята Анка…

— Богдана, а това вашият постоянен партньор ли е? С него ли се явявате на конкурси?

Аз се давех от смях, но се стараех да не прихна, за да не подведа татенцето с лошите си обноски.

Но беше време да приключваме. Прекалено големите натоварвания са вредни, особено без тренировки. Дана стоеше ни жива, ни умряла и аз вече сериозно се опасявах, че може да припадне.

— Михаил Олегович — прошепнах на шефа, — разумно ще бъде да заведем Дана вкъщи. Прекалено много вълнения й се струпаха и тя е уморена от всичко необичайно за нея. Нека да я закарам.

Той кимна, каза нещо на Лариса и ни поведе с Дана към колата.

Още щом подминахме бариерата на паркинга Дана се разрида. Ето на, започва се.

— Е, какво сега? Пак ли нещо не е наред?

— Всичко е наре-е-ед — изплака тя и притисна полата на красивата си рокля до лицето си.

Значи нищо лошо. Просто натрупаното напрежение си е намерило изход. Е, слава богу.

Нана Ким отдавна беше изгубила интерес към семейство Руденко и беше престанала да ме изтезава. Дали бе разбрала, че от мен няма да има никаква полза, или си беше направила някакви свои изводи — не знам, но се успокои. След историята с Лена аз започнах да страня от всички, освен от Дана, не прекарвах без нужда в трапезарията нито една излишна минута и контактувах предимно с татенцето, и то само в дни за заплата или ако той искаше отчет. Ето защо нямах никаква представа какво става там при тях, кой с кого се кара и защо. У Володя вече не ходех, завеждах Дана до апартамента му и побягвах, дори без да изчакам да й отворят. Отношенията ни с Артьом също някак не потръгнаха: през времето, докато той ми се мусеше заради променения график, се отдалечихме един от друг и впоследствие така и не се сближихме. Между сутрешните и вечерните тренировки аз или се мотаех из града с измислени цели, създавайки за самия себе си илюзия за някакъв активен живот, или седях в своята стаичка пред компютъра или телевизора, а често и просто спях.