Александра Маринина - Всичко наопаки

— Здрасти — пропя тя, седна до мен и притисна бедро до моето. — Как върви?

Рязко се отдръпнах и станах.

— Сега ме чуй добре, драга — казах, като я гледах втренчено. — Ако още веднъж науча, че ми пречиш, ако още веднъж се опиташ да накараш Дана да яде каквото не бива, не те чака нищо добро.

— Така ли? — Тя сладко се протегна, изпъчила гърди. — И какво ме чака?

— Ще видиш — заканих се страховито. — Каквото и да става, ще съобщя на вуйчо ти как вредиш на дъщеря му. Не мисля, че това ще му хареса.

— Аз пък ще му кажа, че и ти, и Данка лъжете. Просто ми отмъщавате и ме клеветите. Разбра ли?

— И за какво ти отмъщавам, ако мога да знам?

— Задето не приемам твоето флиртуване с мен. Ти още от първия ден се опитваш да ме имаш, но не ти се отваря парашутът и ми отмъщаваш. Хайде, опитай се да докажеш, че не е така.

— Ами добре — усмихнах се аз. — А Дана за какво ти отмъщава?

— От завист. Завижда ми, че съм толкова елегантна и красива. Тя никога няма да стане такава.

— Определено няма да стане — изрекох бавно. — Такава няма да стане никога. Знаеш ли защо? Защото не се стреми към това. Тя ще стане, каквато ще стане, и ще има своя собствена красота. И изобщо не иска да стане като теб. Защото у теб няма нищо красиво. У теб има само злоба, завист и глупост, затова си грозна.

Юля изхвърча от трапезарията като попарена и хукна по коридора към своята стая, а аз, без да отлагам, почуках на вратата на шефския кабинет.

— Може ли, Михаил Олегович?

— Влизай.

Татенцето се беше разположил във фотьойла и гледаше футбол по телевизията. Нима за да гледаш футбол, ти е нужен цял кабинет?

— Михаил Олегович, дойдох да ви се извиня.

— Какво се е случило? — Той недоволно откъсна очи от екрана.

— Обидих вашата племенница.

— Юлка ли? Интересно, какво й каза?

— Казах й, че е завистлива, злобна и глупава. Освен това й казах, че е грозна. Много ми е неудобно.

— Че защо? Правилно си й казал. Тя си е такава. Дори още по-лоша. И с какво толкова те предизвика?

— Съблазнява Дана с пасти и й пречи да спазва режима.

— Ах, кучката недна!

Той повтори същите думи, които бях казал и аз преди известно време. Веднага ми олекна и реших да отида до край.

— Предупредих я, че ще ви кажа, и тя ме заплаши, че ако ви се оплача, ще заяви, че това е лъжа и аз просто искам да й отмъстя, задето не отвръща на моето ухажване.

— Кучка — констатира татенцето за втори път. — Върви, Павел, не се притеснявай. Нима мислиш, че ще й повярвам? Познавам си племенницата. Познавам и тебе. Върви.

Преди да си тръгна за вкъщи, надникнах при Дана, която седеше над учебниците си.

— Юля няма вече да ти носи пасти.

— Откъде знаете?

— Помолих я. Обясних й, че е вредно за тебе. Надявам се, че ме разбра.

— Но дали не се е обидила? — разтревожено попита Дана. — Не бих искала да я обидя. Тя го прави за добро, просто много ме съжалява…

— Не се тревожи — тя всичко разбра и не се обиди.

Говорех уверено, но всъщност се съмнявах. Тоест беше абсолютно очевидно, че Юля нищо не е разбрала, но се надявах поне да се е уплашила.

След седмица свалихме натрупаните с пасти стотици грамове и продължихме напред. Юля се укроти и аз се успокоих.

Междувременно Дана постигаше явни успехи в стрелбата и на тренировките без проблеми покриваше женските нормативи за кандидат-майстор на спорта по компакт спортинг, като улучваше 76, а често и 78 от 100 мишени. Анатолий Викторович много я хвалеше и казваше, че до зимата тя вече ще може да участва в състезания и да получи квалификационна степен. Аз мълчах, макар да разбирах, че това е много проблематично. Тя стреля спокойно и не мисли за нищо, освен за летящата мишена само на тренировките, когато до нея сме единствено Николаев и аз. На състезания е съвсем различно. Зад съседните номера стоят други стрелци, наоколо се тълпят оператори, треньори и съдии, а също и зрители. В такава обстановка тя няма да улучи и една мишена, ще мисли само за това, че е пропуснала и ще й се подиграват.

Стреляхме, танцувахме, отслабвахме. Пристигна братът на Дана, Тарас — слабичко, изящно момче с маниери на денди и прекомерно самочувствие, което непрекъснато повтаряше „у нас в Лондон“ и всяка втора дума му беше английска — той по всякакъв начин демонстрираше, че руският език вече не му е твърде роден и е много по-лесно да намери нужната дума в другия език. Той никак не ми хареса, но какво значение имаше това? Не ми пукаше за него. Сега е дошъл и ще си замине след две седмици. Няма да се женя за него, я.