Александра Маринина - Всичко наопаки

Аха да отговоря нещо остро, в смисъл, че за ходене по приеми и танци не ми се плаща, но изведнъж улових пълния с омраза поглед на Юля. И реших друго.

— Разбира се, Михаил Олегович. С мен Дана ще се чувства по-спокойна, все пак ние ще можем да тренираме всеки ден, а е много важно да бъдеш с познат партньор.

— Е, вие продължавайте, работете — царствено разреши татенцето и отведе публиката, като ни остави сами с Дана.

Дана стоеше оклюмана, почти прегърбена.

— Не бой се — казах ласкаво. — С мен няма страшно. И после, рано е да се разстройваш, има много време дотогава.

— Ще ми се подиграват — упорито каза момичето.

— Никой няма да ти се подиграва, давам ти честната си дума. Че на какво ще се подиграват? Излиза човек и прави нещо, което никой от тях не умее. И то го прави добре, леко, уверено, бляскаво. На какво ще се подиграват?

— Ами ако не го направя както трябва? Ами ако се препъна и разваля всичко? Ще излезе, че като последна глупачка…

— Е, за да не се препънеш, ще танцуваме всеки ден, докато направим всички движения напълно автоматични. Знаеш ли колко много работа ще свършим за един месец? Охо!

С една дума, убедих я.

А няколко дни по-късно ме озадачи един факт. И то неприятен факт. Дана започна да пълнее. Тоест отначало спря да отслабва, теглото й не помръдваше, после наддаде двеста грама, после половин кило. Грабнах талмуда и започнах внимателно да преглеждам записките си от осемте месеца — именно толкова бях работил с Дана. Съпоставях храненето, режима на поемане на течности, натоварването и нищо не разбирах. През тези месеци теглото стабилно бе намалявало, а на моменти, увеличението е ставало изключително за сметка на течностите — когато момичето бе хапвало нещо солено, но още на следващия ден, след изобилно поемане на течности формата се е възвръщала. А сега килограмите не спадаха, напротив — покачваха се, макар че домашната помощница Нина продължаваше да готви само позволените неща. Нищо не разбирах.

— Дана, записваш ли си всичко, което ядеш? — попитах строго, като улових нейния изплъзващ се поглед.

— Защо, какво има?

— Теглото ти не намалява. Ние нищо не променяме нито в режима на тренировките, нито в храненето, постепенно увеличаваме натоварванията, а теглото ти се увеличава. Да не би случайно да си бременна?

— Какво приказвате? — облещи се тя.

— Тогава какво има? Разбери, Дана, нямам намерение да те наказвам или да ти се карам, просто с тебе вършим обща работа и аз трябва да зная защо моята част от работата започва да куца. Или аз съм глупак, или ти не изпълняваш своята част. Ако ти правиш всичко, което трябва, значи аз бъркам някъде и тогава ще търся грешката си и ще я поправям. Но трябва да открия къде е причината — у теб или у мен.

Тя дълбоко въздъхна и си призна. Нарушавала режима, ядяла пирожки и пасти.

— Защо, Дана? — Признанието й ме хвърли в отчаяние. Та нали бях сигурен, че благополучно сме преодолели влечението към сладички и вкуснички неща. Може би през месеците на моето безпаметство съм пропуснал нещо, не съм забелязал или още по-лошо — забравил съм?

— Защо, кажи защо?

— Юля… Тя ме съжалява, смята, че съм много нещастна, щом не бива да ям нищо вкусно. Носи ми, черпи ме… И аз… ям. Тя толкова ме убеждава…

Спомних си погледа на Юля. Колко злоба имаше в него, колко омраза и завист. Каква кучка, а? Сигурно е искала тя да отиде на приема, надявала се е пак да я вземат, а ето че татенцето в прав текст заяви — никой никъде няма да те вземе, ще отиде Дана. И ето, намерила е начин да попречи на братовчедка си.

— А защо не записваш това в дневника? Пак ли Юля те придумва?

— Не, ами… Тя казва, че никой няма да знае, а от една паста нищо няма да ми стане, но пък какво удоволствие…

— Слушай — уморено се тръшнах на стола аз и притворих очи, — наистина ли тези пасти ти доставят такова удоволствие? Наистина ли те са толкова прекрасни, че по никакъв начин не можеш без тях?

— Не, всъщност… Вече отвикнах от тях, дори не ми се ядат.

— Тогава защо ги ядеш?

— Ами… неудобно ми е, Юля толкова се старае, иска да ми достави радост, грижи се за мен. Носи ми тези пасти в стаята ми — късно вечер или нощем, та никой да не види. Та затова аз…

Ясно. Доброто отзивчиво момиче. Юля се грижела за нея, хайде де. За себе си се грижи тя, за никого другиго.

След тренировката заех позиция в трапезарията с твърдото намерение да дочакам Юля. Добре, че тя влезе след доста време, когато вече се бях поуспокоил и можех да се контролирам. Ако беше дошла десет-петнайсет минути по-рано, сигурно вече щях да съм в затвора за убийство или тежки телесни повреди.