Александра Маринина - Всичко наопаки

— … представяш ли си? — звънтеше възбуденото гласче на Валя. — Защо, вика, плачете, трябва да се радвате, че Ваня най-сетне умря. Сега баба ще си отиде, Ваня вече го няма и всеки ще си има отделна стая и ще можем да каним приятели на гости.

Спомням си колко се възхитих тогава на коварството на сестра ми. Как обърна нещата! Хем уж всичко беше истина. Но виновен излизаше вече Вовка, а не ние с нея. Просто изтръпвах от мисълта какво ще стане, ако Вовка преразкаже на родителите ни всички думи, които си бяхме казвали с Валентина в негово присъствие през всичките девет години от живота на Ваня. Та нали ние бяхме сигурни, че той или нищо не разбира, или изобщо не ни чува, а сега излезе, че прекрасно е чувал и разбирал всичко. И което е по-лошо — запомнил го е.

Леле, какво се започна! Татко ревна и нахълта в нашата „детска“ стая да се кара на Вовка, мама се разплака още по-силно и започна да си приготвя капките за сърце, баба се разврещя, че в семейството е израснал изверг на рода човешки…

Направиха Вовка на бъзе и коприва. Родителите ни не му говориха три месеца и естествено, нищо не му се разрешаваше, освен да ходи на училище и на тренировки.

Никакви разходки, никакви кина — нищо. Аз не проумявах защо той си премълча и дори не опита да се защити, да се оправдае, да обясни, че нещата стоят по съвсем друг начин, при това се страхувах, че той все пак ще заговори и не е сигурно, че родителите ни ще повярват на Валка, а не на него. И ние със сестра ми започнахме упорито да повтаряме на Вовка, че е мерзавец и безсърдечен гад, щом можа да каже такива думи за Ванечка. Неслучайно казват: „Повтори сто пъти на някого, че е свиня, и на сто и първия път той ще изгрухти“. Притискахме го със силата на авторитета си на по-големи брат и сестра.

Той така и не каза на родителите ни каква беше истината. Сигурно нашите профилактични мерки бяха подействали.

Веднъж спомена за това:

— Все пак не разбирам защо ме наказаха. Нали казах истината!

— Каква истина? Кажи де, каква истина си казал?

— Че докато Ваня беше жив, всички се чувстваха зле. На всички ни беше тежко. И на мама, и на татко, и на баба, и на нас. Веднъж чух как мама каза на баба, че й иде да се обеси, че не издържа повече, че не разбира защо съдбата я е наказала така и че вече няма сили да търпи това мъчение. На всички им олекна, когато Ваня умря. Защо не бива да се казва такава истина? Защо ме наказаха заради нея?

Трябваше да обясня на тоя малоумник, че не всяка истина трябва да се изрича на глас, защото съществуват определени правила, според които живеят хората, и тези правила не бива да се нарушават. Можеш да мислиш каквото искаш, но на глас трябва да говориш само каквото е правилно. А правилното е да се отнасяш към смъртта като към голяма мъка, дори тази смърт да има добри последствия за теб.

— Но това е лицемерие! Това е двуличие! Не може така! — възмути се Вовка.

— Не е двуличие, а спазване на правила.

Никога повече не се върнахме на този въпрос. Повтарям, не мога да кажа със сигурност какво въздействие бяха оказали на Вовка нашите профилактични мерки, но на нас с Валка те определено повлияха: ние толкова старателно го убеждавахме, че е глупак и гад, за да отклоним удара от себе си, че сами повярвахме в това. И още дълги години наричахме по-малкия си брат безнравствен малоумник, безсърдечен егоист, мерзавец, от когото няма да излезе нищо свястно.

Родителите ни също се отнасяха така към него. Те дълго не можаха да простят на Вовка думите, които той изрече в деня на смъртта на Ваня (които той всъщност не беше изричал), и му припомняха този епизод при всеки удобен и неудобен случай. А на нас с Валка ни се размина.

Сега Володя е любимецът на мама, тя не може да му се нарадва и го смята за идеалния син, от когото всички ние трябва да вземаме пример. Ето как се преобръща животът… Или гените си играят така?

За Елена аз разказвах на следователката без лични подробности. Само това ми липсваше — да си признавам за своята глупава, така и останала незавършена, любов. Но за подозренията си споменах. Кой знае — ами ако това се окаже важно за разследването на убийството?

— Значи ти смяташ, че Тарасова е била любовница на Владимир Олегович и детето й е от него — заключи Галина Сергеевна. — Ами добре, ще проверя. Но е странно, че никой дори не продума за това, хем аз ги разпитвах по няколко пъти.

— Може да не знаят — предположих аз. — Или не искат Муза Станиславовна да научи, пазят я, и без това едва се крепи.