Александра Маринина - Всичко наопаки

И ето че настъпи юлският ден, когато трябваше да отидем на приема на някой си банкер Лановски, който празнувал своята петдесетгодишнина. Да си кажа честно, никак не ми се ходеше, но разбирах, че без мен Дана ще се притесни или изобщо ще откаже да излезе от къщи. Отдавна бяхме започнали да тренираме с нея не само изпълнението на тангото, но и общуването с хора. Всеки път на връщане от клуба спирахме пред някой ресторант и аз водех Дана да пием кафе. Естествено, правех това с разрешението на татенцето и плащах със същата кредитна карта. Всеки път избирах различен ресторант, непознат, и Дана трябваше да общува с нов сервитьор, а не с онези усмихнати сервитьорки от клубния ресторант, които вече добре познаваше и които не й задаваха никакви въпроси, защото отдавна бяха разбрали: това момиче не поръчва нищо друго, освен зелен чай и пресни горски плодове. Работата вървеше трудно — Дана се стесняваше, объркваше се, затваряше се, от страх не можеше да прочете менюто, но постепенно всичко някак се оправи. Тя не престана да се страхува и да нервничи, но поне се научи да се контролира и страхът й да не се забелязва много.

Отидохме с нея в магазина и й купихме специални обувки за танци на високи тънки токчета, но много удобни, и цял месец Дана тренира само с тях. Хленчеше и стенеше, че я болят краката, и че на тези токчета не може да пази равновесие, но лека-полека свикна.

В деня на приема още от сутринта тя започна да се оплаква от главоболие. Е, то се знае… После ще я заболи стомахът, после ще си навехне крака…

— Слушай. — Приседнах до нея на диванчето в стаята и хванах ръката й. — Всичко разбирам, не ти се ходи. И на мен не ми се ходи. Но за твоите родители това е много важно. Разбери, Дана, те те обичат, много те обичат, знаят, че си чудесно и умно момиче, че си талантлива и много способна, и искат всички наоколо да видят каква страхотна дъщеря имат. Искат да се гордеят с теб, разбираш ли? Ето, ти с удоволствие танцува танго за тях, нали? В онзи момент ти имаше с какво да се гордееш и искаше и другите да го знаят. Искаше ти се да споделиш радостта си. По същия начин и те искат да споделят с другите радостта си, че имат такава прекрасна дъщеря.

— Ами ако танцувам лошо? Ако се изложа — тогава всички ще видят, че моите родители имат тромава и непохватна дъщеря. Ще се срамуват от мен.

Но аз вече знаех какво трябва да правя. Да, да, приятели, от стара коза яре съм аз…

— Хайде да отидем в тренажорната, ще ти покажа нещо.

Включих уредбата, поставих диска с тангото.

— А сега гледай внимателно. Ама много внимателно. Гледай краката ми, а не настрани.

Изтанцувах цялата мъжка партия, като практически не направих нито една точна стъпка, нито една правилно изпълнена фигура. Грешка до грешка.

— Е, какво ще кажеш?

— Страхотно! Аз никога няма да мога така.

— Направих двайсет и четири грешки. Точно двайсет и четири. Специално ги броих.

— Какво говорите?! — ахна Дана. — Честно? Или се шегувате?

— Честна дума. Ти знаеш как се танцува танго, умееш да го правиш, взираше се в краката ми — и нищо не забеляза. Е, тогава мислиш ли, че ако сбъркаш няколко пъти, някой ще забележи? Там няма да има нито един човек, който знае как се танцува този танц. И никой няма да се взира в краката ти, повярвай ми. Хората ще гледат главата и гърба ти, в краен случай — ръцете, но определено не краката. Можеш да танцуваш както искаш — никой нищо няма да забележи.

Тя ми повярва. Облече новата си, ушита специално за този случай рокля. И пак се започна!

— Това е ужасно! Погледнете колко са дебели краката ми! Виждат се! Роклята е прекалено къса, трябваше да я направим по-дълга.

— С дълга рокля ти няма да можеш да танцуваш — убеждавах я аз.

Е, краката й наистина бяха, да си кажем правичката, въздебели, но какво от това? Първо, с обувките на висок ток те ще изглеждат по-стройни, а второ — кой изобщо се вълнува от това? Глупаче.

Самото пътуване до мястото на приема и първите два часа минаха като в кошмарен сън. Дана, слава богу, не плачеше, но от всичко останало аз си изпатих здраво. Тя се вкопчи в ръката ми, вцепени се и не помръдваше и на крачка от мен. Добре, че татенцето и Лариса Анатолиевна постоянно бяха до нас, инак аз просто нямаше да се справя с Дана — тя току се опитваше да избяга, да се върне в колата и да се сгуши там. Тарас не беше с нас — още преди няколко дни той заяви, че няма да дойде на никакъв прием у никакъв Лановски, защото си има свои планове, които е невъзможно да отмени: един от неговите лондонски преподаватели пристигнал в Москва и Тарас обещал да го разведе из града. Не можел да прояви грубост, този преподавател тепърва щял да му преподава…