Александра Маринина - Всичко наопаки

— Господи, аз дори не успях да видя тази мишена, а Дана вече я счупи — непрекъснато ахкаше сестрата на татенцето.

— Преминаваме на друга площадка и отново стреляме по програмата — изкомандва Николаев.

На другата площадка Дана, която напълно се бе успокоила, уверено покри норматива за първи разряд, като порази 38 от 50 мишени. Близките й шумно я хвалеха, а татенцето гръмогласно заяви, че ако дъщеря му се представи добре на състезанията, ще й купи пушка.

— Да стреля със своя, а не взета под наем.

— Рано е — поклати глава Николаев. — До осемнайсетата й година не може. Освен ако регистрирате пушката на свое име и идвате с нея лично. Ще го направите ли?

— А, не, имам си работа. Няма да мога. Ами ако регистрираме пушката на името на Павел?

— Не може. Само родители. Огнестрелното оръжие не е шега работа. За непълнолетно лице отговарят родителите. Каква отговорност може да се търси от чужд човек?

— И това е вярно — въздъхна татенцето. — Е, добре, ако стреляш добре, на осемнайсет години ще ти подаря пушка. Италианска, от най-добрите.

Е, никой не би се съмнявал. Нашето татенце трябва да има само най-доброто от всичко. Изпратих семейството в ресторанта да се стоплят и да пият чай, а аз останах с Дана, която продължи тренировката си.

— Е, как е? — попитах я, когато треньорът обяви петминутна почивка. — Преживя ли го?

Тя кимна мълчаливо и без усмивка.

— Виждаш ли — изобщо не е страшно. И забележи: днес ти стреля пред близките си и ти се искаше да се представиш пред тях колкото може по-добре. А на състезанията ще ти е все едно. Просто наоколо ще има някакви непознати чичковци, на съседните номера ще стрелят други хора, никой не те познава, лично от тебе, Богдана Руденко, не се интересува никой. Както стреляш — така, тях не ги засяга. Тяхната работа е да отчетат резултата, нищо повече. И ти е абсолютно безразлично какво ще си помислят за тебе и как изглеждаш в техните очи. Първо, ти не ги познаваш и тяхното мнение няма никакво значение за теб. Работата им е такава: да стоят и да отчитат резултата. А за самия стрелец не им пука.

— Добре — кратко и неразбираемо отговори Дана.

— Какво искаш да кажеш? Ще участваш ли в състезанията?

— Ще участвам.

Аз намигнах на Николаев, който бе застанал до нас, и си налях горещ чай от големия термос.

На състезанията Дана се представи ужасно зле и не покри нормативите дори за трети разряд. Но какво значение имаше това? Важното беше, че събра храброст да се изправи пред това изпитание, а след като се изправи, разбра, че то не е смъртоносно и спокойно може да се преживее. Освен това научи как става всичко, как минава състезанието и от собствен опит се убеди, че никой не коментира несполучливия изстрел с язвителни забележки и никой не се подиграва на лошия стрелец.

След месец, точно преди Нова година, Николаев я заведе на състезания в друг клуб, където Дана получи своя заслужен втори разряд. След това нещата потръгнаха по-лесно. Ние с треньора я пращахме на всички състезания, които бяха достъпни в рамките на областта, като си поставяхме само една цел: да укрепим нервната система на момичето, то да престане да се страхува и притеснява.

— Не е нужно да се бориш за първо място — повтаряхме ние в един глас. — Няма никакво значение кое място ще заемеш. Приемай това като събирането на летателни часове при летците. Твоята задача е да свикнеш със състезанията и да показваш, макар и нисък, но стабилен резултат. Нищо не трябва да те изкарва от релси.

Абсолютно неочаквано през май тя стана втора сред девойките младша възраст и с поразените мишени си спечели първи разряд. По това време тя тежеше вече петдесет и осем килограма и при ръст метър и петдесет и пет това е почти нормално. Вярно, ако се ориентираме по измисления някога от някого показател за жените „ръстът минус сто и десет“, оставаха й още тринайсет килограма в повече, но според мен за седемнайсетгодишно момиче Дана изглеждаше просто прекрасно със своето дупе, гърди и бедра.

През юни тя се явяваше на матура и престанахме да ходим в клуба — татенцето забрани.

— До есента — никаква стрелба — отсече той. — Да си получи дипломата, да се подготви за кандидатстудентските изпити, да ги вземе, а после може да прави каквото иска.

У мен се появи плахата надежда за отпуск. Почти две години бях бачкал за това семейство без почивни дни. Може пък да ми дадат малко почивка? Внимателно се поинтересувах от собствените си перспективи, на което вместо отговор татенцето нареди да извикам Дана.