Александра Маринина - Всичко наопаки

— Може да не са точно нейните таблетки, а просто същите? — предположих аз, асимилирайки с големи усилия чутото.

— Не, Паша, не същите, а именно нейните. От жилището на Владимир Олегович следователката отърчала у брат му и задала въпроса ребром: откъде покойният е имал това лекарство. Тогава майката веднага казала, че взема същото, а после отишла в стаята си, за да донесе своето лекарство и да го покаже на следователката. Връща се и казва: „Имах три опаковки, а са останали само две, едната я няма“. Та сега смятай. Някой е задигнал таблетките от бабата и ги е изсипал в чая на Владимир Олегович. Следователката иззела чашата с остатъците от чая, експертите бързо ги прегледали — всичко точно, таблетките са били разтворени в него. Разказвам ти всичко това, защото утре сутринта следователката ще те извика, така че ако имаш да ми казваш нещо, по-добре ми го кажи още сега. Времето е скъпо. До утре бих могъл да свърша нещо. Какъв гнил случай обаче! Цялото семейство е заподозряно, всички са идвали при покойника и всеки е имал възможност да го отрови. Добре поне, че ти и момичето не сте ходили — все пак с двама души по-малко. Е, зачеркваме от списъка и Муза Станиславовна.

— Защо? — заинтересувах се аз. — Не си ли е била вкъщи?

— Била си е, била си е. Само че ако е била тя, отдавна е щяла да измие чашата и да изхвърли боклука от кофата. Да не е луда да изчаква следователя за обиска. Аз, между другото, бих изключил и бабата, тя трябва изобщо да няма ум, за да трови човека със собственото си лекарство. Така първа попада под подозрение. И после, все пак й е роден син. Но пак остават много хора: братът и съпругата му, сестра му и дъщеря й, че и тая роднина, с малкото момченце. Тая следователка ще се види в чудо! Никак не й завиждам. Е, какво, Паша, ще ми кажеш ли нещо интересно?

Свих рамене. Нямах какво да кажа. Бях сигурен, че ако изобщо някой е искал да убие Володя, това може да е само Лена. Той така и не е напуснал невзрачната си съпруга, не се е оженил за Лена, макар че сигурно й е обещавал. И тя го е намразила. В главата ми не се появиха никакви други съображения.

— А за какво съм потрябвал аз на следователката? Нали ме нямаше там, не съм ходил при Володя.

— Именно затова си й нужен. Ти и Дана определено не сте замесени. Но Дана е член на семейството и изобщо е още малка, не разбира много неща, а ти си човек страничен. Може да си виждал много интересни неща, такива, за които самите Руденко няма да разкажат. Така че от утре ти си основният свидетел за следователката — понеже познаваш ситуацията отвътре и същевременно изобщо не си заинтересован.

Та така се получи, че аз почти всеки ден, като на работа, започнах да идвам в кабинета на Галина Сергеевна Парфенюк. Водехме дълги разговори, но нямаше никаква полза от тях. Тя си записваше, рисуваше си нещо, обмисляше нещо, измисляше въпроси, на които аз добросъвестно отговарях, но тя очевидно не помръдна и на крачка към разплитането на случая.

Минаха два месеца. Следователката отдавна беше престанала да ме вика и аз имах чувството, че делото е влязло в задънена улица. Продължавах да работя с Дана и чувствах, че в клана Руденко нещо става. Над жилището бе надвиснало нещо тежко, потискащо, нещо, което ти пречеше да дишаш. Всички си седяха по стаите, никой не минаваше по коридора без крайна необходимост. Когато влизаха в трапезарията, хапваха набързо и се разбягваха по ъглите си — никакви дълги приказки на чаша чай, както беше по-рано. Дори ми се стори, че всеки от тях гледаше да дойде за храна тогава, когато в трапезарията няма никого.

Но веднъж ми се обади Муза Станиславовна.

— Павел, в момента при Дана ли сте?

— Да.

— Бихте ли могли да наминете при мен след това?

— Разбира се, ще дойда.

Когато Муза ми отвори, аз се смаях: колко беше остаряла! Не бях я виждал от деня на погребението и през тези два месеца тя се беше превърнала в дребна крехка бабичка.

— Няма да ви бавя много — каза тя сдържано. — Преглеждах книжата на Володя и намерих това.

Тя ми подаде дебел плик.

— За вас е.

— Какво е това?

— Тук е написано вашето име. За вас е — повтори тя и отмести поглед.

— Но знаете ли какво е? — попитах настойчиво.

— Вземете го, Павел.

Муза едва ли не насила напъха плика в ръката ми и се извърна. Аз не попитах нищо повече и си тръгнах. Слязох долу, качих се в колата, запалих лампата и отворих плика, в който имаше разпечатани на принтер страници.

Павел…

Дори не знам как да започна. „Скъпи Павел“? Сантиментално. „Уважаеми Павел“? Прекалено официално. Просто „Паша“? Някак фамилиарно.