Александра Маринина - Всичко наопаки

— Ами да — въздъхна сестричката. — А колко се зарадва, когато нашият Ванечка почина! Просто трябва да не си човек, за да кажеш такова нещо. Как ли му се обърна езикът?

Ти, Павел, не ги знаеш тези истории, а и не ти трябва… Те са интересни само за мен и за моята Муза. Но повярвай ми: мама и Валентина седяха и си припомняха всичките ми грехове, а аз стоях зад вратата и слушах, и не можех да се начудя на мамината наивност и Валиния цинизъм. През всичките първи двайсет и една години от живота ми моите родители и Миша, и Валентина ме бяха тормозили, бяха прекършвали личността ми в полза на собствените си интереси, прикривайки се зад демагогски лозунги за отговорност, за задължението да обичаш и уважаваш по-възрастните и да помагаш на близките си. И в онзи момент, когато стоях зад вратата и слушах как си гукат мама и сестра ми, изведнъж реших: искате да живеете според своите правила ли? Живейте. Искате да обичате и безпрекословно да уважавате по-възрастните, искате да помагате на близките си, искате да демонстрирате чувството си за отговорност? Моля. Аз ще ви предоставя пълната възможност за това. Ще докарам ситуацията до абсурд, ще ви създам един мил, уютен, домашен ад, в който всичко ще бъде подредено според вашите правила, и ще гледам как ще горите в този ад.

Сега вече няма значение какво и как го правех. Просто ще поясня за теб: това, че Валентина и дъщеря й живеят при Михаил, е моя работа. Също аз натиках там и Лена с детето. Между другото, престани да я ревнуваш от мен, бащата на Костик е брат ми и Лариса знае това. Още една цепеница в адския огън… И Муза го знае. Никой друг. Надявам се да проявиш такт. Дори стихосбирките, които Миша финансира, са моя работа. Мама, между другото, много се гордее с това и разправя на всички познати какъв изтънчен ценител на прекрасното и щедър меценат е синът й. А Лариса просто беснее от яд, като прави сметки колко рокли би могла да си купи с тези пари.

Когато разбрах, че е време, започнах да планирам сбогуването си така, че и от него да има някаква полза. Например, да умра на рождения си ден. Аз не обичам да ходя на гробищата и никак не ми харесва, когато принуждават някого да го прави. Прието е гробовете да се посещават поне два пъти годишно: на рождения ден и на Задушница. Поне при мен няма да е нужно да идват два пъти годишно, а само веднъж. Някой ден някой ще ми е благодарен за това.

Но ми се искаше да нанеса и последен удар, най-силния. Реших да си тръгна така, че те със своите правила и евтино лицемерие да се видят в чудо. Защото, ако живееш според техните правила, ако демонстративно обичаш близките си и уважаваш по-възрастните, не е възможно честно да кажеш на някого от тях: подозирам те в убийство. А те ще бъдат принудени да се подозират взаимно, просто няма да имат друг изход.

Премислих всичко. Измислих си и травмата, и шината — слава богу, имам познати лекари. Предварително откраднах от мама таблетките. Знаех, че дори малкото им предозиране може да доведе до много тежки последствия. Толкова се радвах, че рожденият ми ден се падна в неделя и можех да опазя Дануска, да не я подлагам на удара.

И ето че настъпи денят и още от сутринта те започнаха да идват с поздравите и подаръците си. Пръв беше Мишка, той е ранно пиле, дори в почивни дни става по тъмно, след него мама, после Лариса, после Валя и Юлка, после Леночка.

Пиша това писмо отдавна, вече втора седмица. Сега най-сетне ще го допиша, после ще изсипя таблетките в чашата с чай и ще ги изпия. А опаковката внимателно ще избърша със салфетка и чак тогава ще я изхвърля в кофата за боклук. Ще направя всичко така, че смъртта ми да прилича на умишлено убийство. Но определих един срок — два месеца. Достатъчни са им. След два месеца Муза ще ти даде това писмо.

Муза е постоянно до мен с ръка на рамото ми. Ти дори не можеш да си представиш колко сили и мъжество притежава тази жена…

Не искам да ти причинявам излишни проблеми, затова ще те избавя от необходимостта да даваш обяснения на следователя и на близките ми. Написал съм още едно писмо, много кратко, което Муза също ще „намери“ след два месеца и ще го предаде на следствените органи. В него признавам самоубийството си и обяснявам как е станало всичко (тоест ще стане). Тогава ще закрият делото.

Прегръщам те.

В. П

P. S. Ето, сега, когато таблетките вече са изсипани в чая и ми остава да отпия само няколко глътки, изведнъж си помислих, че навярно всичко в този живот не е толкова просто и еднозначно, както би ми се искало. И работата не е в правилата и в лицемерието, а в нещо друго. Всъщност, всичко е много по-сложно и префинено, отколкото съм си го представял. Всичко е наопаки.