Александра Маринина - Всичко наопаки

— Смяташ ли да отслабваш още, или вече е достатъчно? — попита той.

— Остават още дванайсет килограма.

— Ще умреш от изтощение — промърмори Михаил Олегович. — Какво ще остане от тебе? Нито кожа, нито муцуна, нито брадавици. Защо не спреш?

— Не. Виж — тя стисна с пръсти еластичните гънки на корема и бедрата си, — всичко това е излишно, трябва да се махне.

— Е, ти си знаеш. Значи ще трябва още да поработиш.

Разбрахме се до края на кандидатстудентската кампания да работя с Дана по веднъж дневно, сутрин. Естествено, това нямаше да се отрази на заплатата ми. Тоест пак трябваше да ставам рано… Жалко. Не успях да получа никакви особени изгоди.

Но въпреки това прекарах лятото си прекрасно. Намерих си чудесно момиче, Оля. Тя работеше като приемчик в пункта за химическо чистене, където давах дрехите си. Имах сума ти свободно време, всеки ден в девет сутринта се освобождавах и ако Оля не беше на работа, отивахме на плаж или извън града или просто се возехме с колата, разхождахме се, ходехме на кино или отивахме у нас, а ако тя работеше, аз се отдавах на сладко безделие. По това време вече си бях купил компютър и можех колкото искам да се наслаждавам на любимите си игри в домашни условия.

Но изпитите — и матурата, и кандидатстудентските — свършиха, Дана влезе в желания институт и татенцето отново промени графика ми. Сега ходехме в клуба във вторник и четвъртък следобед, след като Дана се върнеше от лекции, в неделя — сутрин, а през останалите дни работехме вкъщи от шест до осем вечерта. През лятото Дана, въпреки ежедневните двучасови тренировки, не свали нито грам и аз подозирах, че просто е яла забранени неща и е нарушавала режима. Но й е било простено. Без захар главата работи зле, това е общоизвестен факт.

В края на септември се очакваше голямо семейно тържество — Владимир Олегович навършваше четирийсет години. Свирете, фанфари! Дана не спираше да ми надува главата с проблема какво ли е най-добре да подари на любимия си чичо. И не щеш ли, два дни преди юбилея Владимир си изкълчил крака, и то доста сериозно. Сложили му шина и му наредили да лежи или седи, но в никакъв случай да не ходи. Отначало се смяташе, че рожденият ден, който се падаше в неделя, ще се празнува в ресторант, но в петък вечерта, след като Володя се оказал прикован с шина от глезена до бедрото, тържеството бе отменено.

В неделя сутринта закарах Дана на тренировка по спортинг. Тя най-сетне беше купила подаръка и през целия път от клуба към къщи предвкусваше как ще го връчи на чичо си и колко ще се радва той. Тъкмо бяхме прекосили околовръстното, когато звънна мобилният ми телефон.

— Къде сте?

Татенцето. Някак странен глас. Чужд. Приглушен.

— Прекосихме околовръстното. След половин час сме си вкъщи.

— Случи се нещастие. Володя умря. Подготви някак Дана.

Седях като пребит, нямах сили да помръдна. Подготви Дана… А мен кой да ме подготви? Но как така? До снощи той беше жив и почти съвсем здрав, от травма на крака никой не умира, а всичко останало си му беше съвсем наред.

Дана изпадна в такъв шок, че дори не се разплака.

Пред входа ни чакаше Лариса Анатолиевна. Щом Дана слезе от колата, майка й се втурна към нея, прегърна я и я поведе към къщи, без дори да ме погледне. Тоест даде ми да разбера, че нямам работа тук и никой не се нуждае от моето присъствие. Че как иначе. Какъв съм им аз? Наемен работник, домашен персонал. А пък към Владимир Олегович нямам абсолютно никакво отношение. Колкото до Дана, момичето ще мине и без мен — вкъщи е пълно с хора, няма да остане сама.

Бях сигурен, че няма да бъда нужен поне една седмица: какви ти спортни занимания, когато семейството е сполетяно от такова нещастие? И страшно се изненадах, когато на другия ден вечерта по телефона ми се обади участъковият Дорошин.

— Трябва да се видим — помоли кратко той. — Ако може, веднага.

Срещнахме се до станцията на метрото „Чистие прудий“ и седнахме на една от масите покрай булеварда. Дорошин беше цивилен и си взе бира, и аз си позволих една: заради задръстванията не бях рискувал да шофирам и дойдох с метрото.

— Днес беше направена аутопсия — започна Дорошин, като облиза пяната от устните си. — Лоши работи сполетяха клана Руденко, колкото и да е печално. В организма на Владимир Олегович е намерена конска доза силно действащо лекарство за сърце.

— Объркал е дозата ли? — досетих се аз.

— Не, Паша, нагълтал е толкова таблетки, че не може да е грешка. Човек може да изпие вместо една-две таблетки, но не и двайсет и две. Днес следователката започна да разпитва всички членове на семейството поред. Вчера още от сутринта те тръгнали един по един да поздравяват покойника за рождения му ден и да му поднасят подаръците си. Изредили се всички, освен племенницата, която ти си завел на тренировка. Идвали по различно време — кой в осем и нещо, кой в девет, кой в десет. При това в жилището не влязъл никой, освен членовете на семейството. После Владимир Олегович се почувствал зле, жена му извикала „Бърза помощ“, откарали го, но за съжаление, не стигнали до болницата — той починал още по пътя. Но лекарите, докато още се опитвали да го спасят, усетили нещо и звъннали в прокуратурата и на нас. Следователката веднага се мобилизирала — види се, била е в добро, бойно настроение, възбудила дело и хукнала към жилището на покойния да прави обиск. И представи си какво! В кофата за боклук — празна опаковка от лекарство за сърце. Експертът грабнал тази опаковка! И веднага я обработил с прашец. Нито една следа. Нито една. Всичко изтрито. Ха кажи ми сега — може ли човек редовно да вади таблетки от опаковката и да не остави по нея нито една следа? Не може. А и за какво му е на човек с абсолютно здраво сърце да взема тези таблетки? Направо безумие. И то двайсет броя. Между другото, таблетките са на майката на покойния, лекарят й ги предписва вече дълги години.