Джефри Арчър - Въпрос на чест

Докато пътуваха към столицата, Декстър ги предупреди, че отиват направо в Белия дом за участие в съвещание на възможно най-високо ниво, и ги информира кои ще присъстват.

На входа при западното крило ги посрещна не кой да е, а лично шефът на президентската канцелария, който ги съпроводи до Овалния кабинет. Скот се чувстваше неудобно: искаше му се все пак да се яви на първата си среща с президента не с брада на четиридесет и осем часа или поне сменил дрехите, които не бе събличал вече трети ден.

На вратата на Овалния кабинет ги пое Уорън Кристофър и представи Скот на президента, сякаш бяха стари приятели. Бил Клинтън поздрави Скот с благополучното завръщане у дома и благодари на Хана за ролята й в спасяването на Декларацията.

Скот бе очарован да се запознае с Колдър Маршал, когото срещаше за пръв път, да види доктор Менделсон за втори път, но най-голямо удоволствие му достави да види отново познатото лице на Долара.

Долара се поклони на Хана.

— Сега разбирам защо професорът бе готов да обиколи земното кълбо, за да ви намери — бе единственото, което каза дребничкият ирландец.

В мига, в който приключиха с ръкостисканията, домакините им ясно показаха нетърпението си да видят прословутия документ. Скот дръпна ципа на чантата си, извади от нея хавлиена кърпа за баня, разви я и подаде пергамента на законния му пазител — държавния секретар. Кристофър внимателно го разви. Никой не можа да скрие покрусата си от печалното състояние на Декларацията.

Секретарят подаде документа на архиваря, който в компанията на уредника и Долара отиде при големия прозорец, гледащ към Южната морава. Първото, което тримата провериха, бе думата „британски“ и архиварят се усмихна.

Но секунди по-късно уредникът късо изказа колективното им мнение:

— Фалшификат.

— По какво разбрахте? — удиви се президентът.

— Меа culpa 17 17 Моя вина (лат.). — Б.пр. — поясни видимо притеснен Долара.

— Означава ли това, че Саддам Хюсеин все още държи оригинала? — недоверчиво попита държавният секретар.

— Не, сър, в негови ръце е копието, което Скот отнесе в Багдад — успокои го Долара. — Следователно, когато Скот е извършил размяната, той вече е притежавал копие вместо оригинала.

— Тогава къде е оригиналът? — в един глас попитаха четиримата домакини.

— Ако питате мен, у Алфонсо Марио Кавали — отговори Долара.

— Кой е този човек? — възкликна президентът — това име не му говореше нищо.

— Човекът, който ми плати, за да изработя копието, което в момента се съхранява в Националния архив — въздъхна Долара. — И на когото аз дадох единственото друго копие, а именно това, което сега държа в ръцете си.

— Но ако думата „британски“ е изписана погрешно, как можеш да си сигурен, че това е копие? — попита Декстър Хъчинс.

— Защото шестима от петдесет и шестте подписали оригиналната Декларация носят собствено име Джордж. Петима от тях са изписали името си като „Джо“, както било обичайно за онова време. Единствен Джордж Уайт от Вирджиния изписал пълното си име. На копието, което дадох на Кавали, бях направил грешката да изпиша Джо и за конгресмен Уайт, така че се наложи да добавя „рдж“ по-късно. Макар почеркът да е същият, наложи се да използвам малко по-светло мастило — съвсем малко, един нюанс по-светло. Дребна грешка, забележима само от окото на експерт.

— И то само ако това око знае къде да гледа — не пропусна да уточни Менделсон.

— Естествено не казах това на Кавали — завърши разказа си Долара, — поради което той провери само „британски“ и бе напълно удовлетворен.

— Следователно Кавали е сменил оригинала със своето копие и го е предал на Ал-Обайди? — заключи Декстър Хъчинс.

— Браво — похвали го иронично Долара.

— А Ал-Обайди е занесъл копието на иракския посланик в Женева, който след това го е изпратил с дипломатическата поща на Саддам в Ирак. Ал-Обайди е видял копието на Долара във витрината на Националния архив, проверил е думата „британски“, уверил се е, че е изписана правилно, и е сметнал, че наистина му е бил предаден оригиналът на документа — продължи Хъчинс.

— Е, най-сетне загряхте — не се сдържа Долара. — В името на справедливостта обаче трябва да призная, че бях длъжен да се замисля над онова, на което е способен Кавали, когато преди месец ви казах, ако си спомняте: „Няма ли вече чест сред крадците?“.

— И къде в такъв случай е оригиналът? — нетърпеливо попита президентът.

— Подозирам, че виси на стената в един тухлен дом в Манхатън — въздъхна Долара, — откъдето сигурно не е мърдал през последните десет седмици.