Джефри Арчър - Въпрос на чест

Президентът зададе нов въпрос.

— Не, господин президент, командирът беше Крац. Аз лично арестувах този печално известен евреин и подробно го разпитах. По време на разпита открих, че истинският план е имал за цел вашето убийство, Сайеди. Погрижих се този човек да свърши по начина, по който свършиха и другите преди него.

Генералът не разполагаше с отрепетиран отговор на следващия въпрос, така че изпита искрено облекчение от намесата на държавния обвинител:

— Може би ще можем да обърнем целия този епизод в наша полза, Сайеди.

— Как е възможно да стане това — извика президентът, — когато онези двамата избягаха с Декларацията и ни оставиха безполезно копие? Всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата „британски“, веднага ще разбере, че това е фалшификат! Не схващаш ли, че аз ще стана за посмешище на света, аз, а не Клинтън!

Всички напрегнато гледаха обвинителя.

— Това не е задължително, господин президент. Подозирам, че когато американците видят състоянието на скъпоценното си съкровище, няма да побързат да го изложат отново във витрината на Националния архив. — И понеже президентът този път не го прекъсна, обвинителят побърза да продължи: — Ние знаем, господин президент, че благодарение на вашата гениална идея пергаментът, излаган във Вашингтон пред очите на доверчивата американска публика, е, ако ми позволите да ви цитирам, „безполезно копие, за което всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата «британски», веднага ще разбере, че е фалшификат“. — Президентът внимателно го слушаше. — Може би е дошъл моментът, Сайеди, да информираме световната преса за вашия триумф.

— За моя триумф? — невярващо повтори президентът.

— Разбира се, Сайеди. За вашия триумф, ако не използваме израза „вашето великодушие“. Нали в края на краищата именно вие разпоредихте да бъде върната повредената Декларация на професор Брадли след опита на гангстера Кавали да ви я продаде? — Върху лицето на президента се изписа изражение на дълбок размисъл. — На Запад имат един израз — допълни обвинителят. — Да убиеш два заека с един куршум.

Настъпи дълга тишина, по време на която никой не смееше да си поеме дъх.

Накрая президентът се усмихна.

В направеното на 2 юли официално заявление на иракското правителство се казваше, че в съобщението за престрелка на граничния пункт при Киркук, при което загинали няколко и били ранени значително повече иракски войници, няма никаква истина.

Кюрдските лидери не можаха да предложат свое мнение по въпроса не по друга причина, а защото единствените два сателитни телефона в иракски Кюрдистан бяха непрекъснато заети с искания за съдействие от страна на Държавния департамент във Вашингтон.

Когато шефът на бюрото на „Ройтерс“ в Близкия изток позвъни на Чарлз Стрийтър, посланик в Истанбул, и го попита вярно ли е, че в американската база в Силоп, на турската граница, е кацнал самолет на американските военновъздушни сили и е взел на борда си двама неидентифицирани пасажери, Негово Превъзходителство каза на стария си приятел, че просто няма представа за какво става дума. Шефът на бюрото смяташе посланика за честен човек, но знаеше, че работата му е да лъже за благото на родината.

Истината бе, че през изминалата нощ посланикът не бе мигвал. Всичко бе започнало, след като му се бе обадил лично държавният секретар с искането един от хеликоптерите да бъде изпратен в околностите на Киркук, за да вземе петима души: един американец, един арабин и трима израелци, които трябвало да бъдат прехвърлени в базата в Силоп.

По-късно сутринта посланикът бе позвънил във Вашингтон, за да информира Уорън Кристофър, че за нещастие границата са успели да преминат само двама — Скот Брадли, американец, и Хана Копец, израелка. Информация за останалите трима нямаше.

Но това, което окончателно довърши американския посланик, бе последният въпрос на държавния секретар: носи ли професор Брадли със себе си картонен тубус? Защо кореспондентът на „Ройтерс“ не го попита същото? Тогава с чисто сърце щеше да му повтори онова, което каза и на своя началник: „Нямам представа за какво говорите“.

Скот и Хана спаха почти през целия полет до Америка. Когато слязоха от самолета на пистата на военната база, при стълбичката вече ги чакаше Декстър Хъчинс. Митница нямаше, така че никой не се поинтересува какво носи Скот в брезентовата си чанта. Без никакво бавене се качиха в кола на ЦРУ и поеха към Вашингтон.