Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Намирахме се на Лемойн авеню във Форт Лий, когато видяхме сигналните светлини на най-малко пет полицейски коли в една пресечка.

— Интересно какво ли става — каза Лори. Като бивше ченге й се иска да помогне на всеки, изпаднал в затруднение. А аз исках да се прибера у дома и да си легна.

Гледната ми точка се промени, когато наред с полицейските коли видях и три камиона на службата за контрол над животните. Като освидетелстван любител на животните, исках да разбера какво е провокирало такава масирана реакция от страна на властите.

— Да проверим — казах аз.

Лори също бе видяла камионите и много добре знаеше каква е причината за интереса ми.

— Да не мислиш, че банда чихуахуа е обрала местния „Петсмарт“?

Инцидентът явно бе в началото си, защото полицията още не беше отцепила района. С Лори слязохме от колата и тръгнахме към суматохата. Тя разпозна едно от ченгетата и го попита какво става.

— Изобщо не мога да го проумея — сви рамене той. — Някакво куче се мотае по улиците и вдигат по тревога всички коли в района. Все едно са видели Осама бин Ладен.

Поне петнайсет души, предимно ченгета и хора от службата за контрол над животните, бяха притиснали някаква немска овчарка, която буквално бе залепила гръб за стената на сградата. Абсолютно прекрасен пес, с чудесно телосложение, силен, с най-страхотните уши, които съм виждал.

Двама от служителите бяха насочили пистолети към него. Оръжията изглеждаха странно и се досетих, че са някакви зашеметители. Макар и хванато натясно, кучето не изглеждаше уплашено, нито пък враждебно настроено. Всъщност изглеждаше почти отегчено.

Определено не исках да пострада по какъвто и да било начин, затова взех нещата в свои ръце.

— По-спокойно всички! — извиках аз. — По-леко! Не е нужно да наранявате кучето!?

— Кой е този, по дяволите? — попита един от полицаите. — Я го разкарайте.

Извадих мобилния си телефон и го насочих към кучето и наобиколилите го служители.

— Записвам — уведомих ги аз. — Случи ли се нещо с кучето, мислете му.

Естествено едва се оправям с телефона и нямам представа дали може да записва клипове, но беше тъмно и ченгетата не знаеха за невежеството ми.

Този път полицаят стана по-настоятелен.

— Разкарайте го оттук.

Двама полицаи, единият от които бе познатият на Лори, тръгнаха към мен.

— Кучето няма да нарани никого — каза Лори и се обърна към другите. — Просто му сложете каишка, по дяволите. Или ми дайте аз да го направя.

Докато ме отвеждаха, един мъж от службата за контрол над животните приближи кучето с каишка и то спокойно позволи да му я сложат. След това служителят поведе послушния пес към микробуса.

Стигнах до колата и погледнах назад. Лори разговаряше с ченгетата. Работила е години наред в полицейското управление на Патерсън и познава почти всички.

— Каква беше цялата тази работа? — попитах я, когато най-сетне дойде при мен.

Тя сви рамене.

— Май никой не знае, но са получили нареждане в никакъв случай да не изпускат кучето.

Качихме се в колата.

— Не мога да разбера как Кевин е готов да се откаже от тръпки като тази. Едва ли могат да се видят подобни драми в Бангладеш.

Джери Харис винаги се гордееше с работата си. Тъй като тя обикновено бе свързана с кражби и убийства, той знаеше, че на повечето хора им е трудно да разберат задоволството, което изпитваше от безупречно изпълнената задача.

Но Джери знаеше също, че понякога се случват и непредвидени неща, които са извън контрола му. Точно като това преди малко. Първо се появи онова куче, а после някакъв ненормалник го нападна. Сякаш бяха издебнали удобния момент, макар че нямаше представа кои са и какво търсят там.

Затова, когато дойде време да докладва на работодателя си какво точно се бе случило, Джери изпитваше известно съжаление, че не може да доложи за пълен успех. Не беше и пълен провал — все пак мишената беше елиминирана. Само дето главната цел на операцията, прибирането на плика, не беше постигната.

В три часа сутринта Джери седеше в колата си зад един супермаркет в Хакенсак. Мястото за среща беше определено миналата седмица, когато го наеха. Тогава получи сто хиляди долара в брой и обещанието за още толкова след успешното свършване на работата.

А ето че вторите сто хиляди се оказваха предмет на обсъждане.

До него спря една тойота „Лексус“, от която слезе работодателят му. Джери се тормозеше, че дори не знае името му, нито какъв е интересът му от всичко това.