Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Името си застана на мястото. Кевин ми беше разказвал за него няколко пъти и го описваше като най-умния адвокат, когото познавал. Тъй като също съм от адвокатите, които Кевин познава, се направих на засегнат, но Кевин така и не си взе думите назад.

— Вие сте кумът, нали? — попита той.

— Да — тържествено отговорих аз. — Засега.

Той поклати глава.

— Радвам се, че не избра мен. Сигурно щях да изгубя проклетия пръстен.

Разговорът, който и без това не бе особено блестящ, тръгна още по-зле, тъй като нямаше какво да си кажем. Започна да става неловко и аз се опитах да разведря атмосферата.

— Страхотна двойка са, нали?

Той отново сви рамене. Явно това бе любимият му жест.

— Стига да се получи. Но пък кога се е получавало за последен път?

По принцип си падам малко черноглед, но в сравнение с „Хайк“ съм същинско слънчице.

— Нека позная — казах аз. — Не сте женен.

— За нищо на света — отвърна той. — Бих ги пропъдил с пръчка, ако се наложи.

— Налагало ли се е?

Той направи крачка назад и разпери ръце с дланите нагоре, сякаш ме подканваше да го погледна.

— Не и през този живот. — Разсмя се изненадващо приятно и се отдалечи.

Секунди по-късно дойде Лори Колинс, по-известна като любовта на живота ми. Държеше чинийка с храна и гледаше след отдалечаващия се Хайк.

— Кой беше това? — попита тя.

— Принцът на мрака.

Тя реши, че не си заслужава да задълбава.

— Хапна ли нещо? Скаридите са великолепни.

— Така и не успях да измисля как да обеля опашката с една ръка. Да не забравяме и проблема с топването им в коктейлния сос.

— Защо не използваш двете си ръце? — попита тя.

— Защото държа пръстена в джоба си.

— Джобът не е ли достатъчен? Мислех си, че съществуват тъкмо за подобни неща.

— Ти философстваш, а аз говоря по същество — отвърнах. — Страхувам се, че ако извадя ръката си, ще изпусна пръстена.

— Защо ще го правиш?

— Няма да е нарочно. Може просто да се изплъзне и да падне някъде. И после какво ще правя?

— Ще го вдигнеш.

— Може да се изтъркаля в някой канал.

— Канал в килима? Знаеш ли, че имаш нужда от сериозна психиатрична помощ?

Точно тогава светлините примигнаха — знак, че трябва да отидем в съседното помещение за церемонията.

— Време е за шоу, господин кум. Приготвяй пръстена.

Стиснах го малко по-силно и казах:

— Всичко е под контрол.

Тръгнахме към изхода и аз погледнах назад към скаридите.

— Мислиш ли, че ще останат тук? — попитах, а Лори ме погледна с отвращение.

Приех това за не.

Този се оказа труден за изчакване.

Стоеше пред бара повече от час под зорките погледи на Били и Майло, макар че Били беше от другата страна на улицата, извън полезрението му.

Майло погледна към Били, сякаш му казваше: „Хайде вече да започваме представлението“. От време на време някой минувач приближаваше до Майло и се вайкаше колко ли е отвратителен господарят му, че го е вързал така. Майло тихо изръмжаваше — не прекалено застрашително, за да не ги накара да извикат кучкари, но достатъчно, за да се разкарат.

Били обаче не искаше да сменя целите си. Инстинктивно знаеше, че жертвата ще направи нещо, което ще постави онова, което пазеше, на някое достъпно за него място. А от това, което Били знаеше за човека, нещото можеше да е доста ценно.

Затова Били и Майло чакаха, докато не мина полунощ, което по стандартите на Ню Джърси се равняваше на ранните утринни часове. Движението по улицата беше слабо, но Били забеляза, че мъжът следи всеки приближаващ автомобил. Явно имаше среща с човек с кола.

Ако инстинктите на Били не го подвеждаха, при предстоящата среща нещото в джоба на мъжа щеше да бъде предадено на онзи, с когото трябваше да се срещне. В този случай Майло щеше да го отмъкне; ако ли не, Майло вероятно щеше просто да му отмъкне часовника и толкоз. Така или иначе нощта щеше да е доходоносна, а отмъщението — сладко.

В дванайсет и двайсет от север по улицата се зададе мерцедес, който се движеше по-бавно от нормалното. Били се напрегна, когато колата отби към тротоара на трийсетина метра след бара. Мъжът погледна към нея, кимна едва забележимо и закрачи натам.

Мина покрай Майло, който изобщо не го погледна, защото гледаше към Били в очакване на сигнала. Били вдигна ръка с дланта напред — знак да изчака.

Шофьорът спря на ъгъла и слезе, като остави вратата отворена. Направи няколко крачки към бара и спря да изчака другия. Беше висок, може би към метър и деветдесет и пет. Били се приближи и спря почти до Майло, на десетина метра от шофьора.