Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Този начин на танцуване противоречи и на принципа ми за пришълците. Съдя за нещата, като преценявам дали извънземни, идващи за първи път на Земята, няма да видят нещо и да го сметнат за глупаво. И освен ако гостите ни не са от планетата Бозо, танците категорично попадат в категорията „тъпо“.

Лори обаче обича да танцува, затова отстъпвах веднъж на всеки четири песни. Защото съм страхотен тип и защото някъде дълбоко в себе си се надявах, че това ще увеличи шансовете ми за секс, когато се приберем. Сексът също би се видял глупав на извънземните, но на кого му пука какво мислят те? Нали са пришълци. Нима ще им позволим да определят живота ни?

Седях на една маса с Винс Сандърс, Уили и Сондра Милър, Пит Стантън и жена му Дона, както и Една Силвър. Винс, Пит и Уили са най-добрите ми приятели на света, като не се броят Лори и Тара, моят голдън ретривър.

Пит е лейтенант в полицията на Патерсън, Ню Джърси — мястото, където израснах и където живеем с Лори. Уили е бивш клиент и мой партньор във фондацията „Тара“, занимаваща се със спасяване на кучета.

Преди наричах Една своя секретарка, но сега тя говори за себе си като за мой административен асистент. На шейсет и няколко е, макар че никога не би го признала, и от време на време говори за пенсиониране. Тъй като не върши никаква реална работа, имам усещането, че пенсионирането й не е неизбежно.

— Ще пишеш ли за това в утрешния брой? — попитах Винс, който е редактор на местния вестник. Сигурен бях, че на Кевин би му харесало, но никога не би помолил за подобно нещо Винс, който може да бъде доста противен в около сто процента от времето.

— За тази сватба ли? Само ако пречукат някого на дансинга.

Към края на вечерта Кевин дойде при мен.

— Искам отново да ти благодаря, че ми беше кум.

— За мен беше чест. И мисля, че се справих безупречно с пръстена.

— Определено — усмихна се той.

— Е, в твоята къща ли ще останете, или ще се местите? — Кевин имаше малка къща във Феър Лоун.

— Точно затова исках да поговорим — отвърна той. — Смятаме да се преместим в Бангладеш.

Не схванах.

— Бангладеш ли? Има ли Бангладеш в Ню Джърси?

— Не, говоря за истинския Бангладеш. Анди, трябваше да ти го кажа по-рано, но с Кели напускаме страната. Тя смята да практикува медицина на място, където хората наистина се нуждаят от нея, а аз ще помагам с каквото мога.

Имах трудности с проумяването на думите му.

— Бангладеш?

Той кимна.

— Бангладеш.

— Знаеш ли каква жега е там? Можеш да протегнеш ръка и да докоснеш слънцето. По онези места и циментът се поти.

— Зная.

Решението им бе изумително безкористно и тъй като май нямаше изгледи да го разубедя, нищо не ми пречеше да проявя радушност.

— Това е невероятно, Кевин. Наистина забележително.

— Благодаря за разбирането — отвърна той.

— Честно, страшно ви се възхищавам, но няма ли някакви други, по-близки Деши, където да отидете? Може би някой Деш с водопровод и канализация?

— Доста добре проучихме условията — каза той. — И тъй като от шест месеца нямаме нито един клиент…

— Ще се оправим. — Усмихнах се. — Просто Една ще поеме нещата.

— Ако ти трябва помощ, най-добре се обърни към Еди Линч. Мисля, че вече си е тръгнал, иначе щях да ви запозная.

— Вече се запознахме. Същинско украшение на всяка компания. Кога заминавате?

— Следващата сряда.

— Значи те виждам за последен път?

Той кимна и попита:

— Искаш ли прегръдка за сбогом?

Усмихнах се, защото не си падам особено по прегръдки с мъже.

— Не, но Лори не би отказала.

— Добре — каза той. — И без това беше първа в списъка ми.

На връщане към дома разказах на Лори за решението на Кевин.

— Зная — каза тя. — Мисля, че е прекрасно.

— Тази вечер ли ти каза?

— Не… Преди около два месеца. Помоли ме да не ти казвам.

— Не мога да повярвам.

— Разказа почти на всички, с изключение на теб. Май се боеше, че ще останеш разочарован от него.

Това ме вбеси.

— Защото ще помага на хората ли? И аз ще остана разочарован от подобно нещо?

— Не мисля, че бих се изразила по този начин — отвърна тя.

— А как би се изразила?

Тя се замисли за момент, после се усмихна.

— Всъщност бих се изразила точно така.

Когато приближихме моста „Джордж Вашингтон“, отбих от междущатската магистрала и продължих през града към шосе 4. Гордея се с познанията си за малките улички в района, подобно на всички, живеещи в северната част на Ню Джърси.

Само смотаняците пътуват по магистралите.