Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Не че се нуждаеха от нея.

Донован не изпитваше страх, макар да приемаше, че ще дойде време и за него. Основната му емоция беше тъга. Най-сетне живееше живота си така, както винаги бе искал, но никога не беше вярвал, че е възможно. А ето че всичко свършваше.

Нямаше намерение да се отказва; това просто не беше в стила му. И определено нямаше да иде при ченгетата и да им разкаже какво знае и какво е направил. Това щеше да му гарантира решетките, а затворът беше най-лесното място, на което можеха да го открият убийците.

Така че трябваше да бяга и да се крие, а него го биваше и в двете. Сега нещата щяха да са по-лесни, защото разполагаше с пари; нямаше нужда да си търси работа и да рискува да се разкрие по този начин. Имаше по-добри планове за парите, но те вече бяха минало.

Зачуди се дали да не прекара остатъка от следобеда на плажа, тъй като едва ли щеше да стъпи отново на него. Но не можеше да си позволи лукса да губи време. Може би вече беше твърде късно.

Тръгна нагоре към къщата си — просторна едноетажна постройка, кацнала на малка отвесна скала над морето. Мястото беше невероятно живописно. Беше я наел с опция за купуване — опция, от която тъкмо се канеше да се възползва. Сега беше доволен, че не го е направил, тъй като продажбата й със сигурност щеше да издаде местоположението му.

Засега самият той нямаше никаква представа къде ще се намира в бъдеще. Налагаше се да избере някое незабележително и скромно място, където вероятността да привлече внимание щеше да е по-малка. Щеше да е отегчително, но пък щеше да остане жив, докато не дойде време да се прости с този свят.

Първите самолети щяха да излетят от острова едва на сутринта, така че се обади да си запази място. Щеше да си събере багажа още сега.

Извади заредения пистолет от чекмеджето на бюрото и го прибра в джоба си. От доста време не го носеше; нямаше нужда, а и беше незаконно. Сега обаче го караше да се чувства по-спокоен, както навремето.

Все пак знаеше, че това чувство е илюзорно. Когато дойдеха за него, нямаше да има престрелка посред бял ден в центъра на града. Щеше да ги види едва когато е твърде късно да направи нещо друго, освен да умре.

Беше приключил с багажа и пренасяше куфарите до колата, когато първият куршум проникна в мозъка му. Не го усети, както не усети и следващите два.

Така и не видя убиеца си.

— Да не си се побъркал? — Това е поздравът, с който ме посрещна Илай Морисън. Току-що бе пристигнал в съда и идваше право към масата на защитата.

— Благодаря, добре съм. Ти как си, Илай?

— Изслушване за пускане на едно куче под гаранция?

— Неведоми и чудни са пътищата юридически.

— Разбирам, че всичко това те забавлява, но някои от нас имат важна работа — заяви той.

— Илай, позволи да те попитам нещо. Знаеш ли, че при Майло има денонощна въоръжена охрана?

— Какво? — попита той. По физиономията и тона му личеше, че не е имал представа за въоръжената охрана, нито защо е нужна такава.

— Щом Майло е достатъчно важен, за да бъде охраняван, значи със сигурност е достатъчно важен, за да бъде изслушано искането за пускането му под гаранция.

Беше ясно, че Илай има още въпроси, но нямаше време да ги зададе, нито пък аз можех да им отговоря. Съдебният пристав оповести пристигането на съдия Катчингс, което накара Илай да се върне на масата на обвинението.

Съдия Хорас Катчингс зае мястото си, както прави от трийсет и две години. Първият чернокож съдия в окръг Пасаик, той е близо два метра висок и се извисява над всички в съда. Имаш чувството, че ако се пресегне, може да докосне гредите на тавана. Бейзболните батъри добре знаят какво е да се изправиш пред грамадни питчъри като Ранди Джонсън. Съдия Катчингс не може да хвърля високи топки, но пък проявява гадно неуважение към съда.

Съдията вече се беше съгласил да призовавам свидетели в моя полза, но ме предупреди, че презентацията ми не бива да отнема повече от два часа. Престорих се, че ще ми е трудно да се вместя в такъв кратък срок, макар че не бих могъл да запълня времето, дори ако включа преработено описание на безредиците в Макартър Парк. 4 4 Масови безредици в Лос Анджелис през 2010 г., след като полицаи застреляли емигрант от Гватемала. — Б.пр.

Въздържах се да уведомя пресата за днешното изслушване най-вече защото използвах журналистите като заплаха, за да накарам съдията да се съгласи на това събиране. Макар че по-късно можеха да се окажат полезни, появата им сега само щеше да вбеси Катчингс, а при липсата на съдебни заседатели това не бе особено мъдър ход.